автор: Casper

Вървим и знаем,
че е неизбежно
и няма връщане назад
във времето метежно
редим отново
светлина до мрак.
Изнизват се години бавно
като мъниста разпиляват се
в краката ни,
единствено остава
в ръцете ни
протърканата връв,
с която мислим, че пристягаме
душата си,
а тя излиза изведнъж,
почти и само като дъх ...
По пътя си се разминаваме,
дори и без да се познаваме.
С очи изипваме се не веднъж
и неразбрали себе си,
отминаваме,
напред, вяло и без хъс.
Нима е трудно да се разберемe,
открием и преборим
с живота наш и да продължим
без мъка и без болка в сърцата си
успявайки и да се съхраним.
И докога ще се гневим
на себе си напразно,
опитвайки напред да продължим ?
Нима е трудно да опитаме,
да се открием в живота наш,
като без мъка, и без болка
сърцата си да съхраним.
И докога ще се гневим
на себе си напразно,
опитвайки напред да продължим ?
А толкова е лесно за разбиране,
че няма смисъл и не можем
другите да променим.