автор: gumbert

Продължение (както обещах)

III

О мрак мрак мрак. Всички те отиват в мрака,
В празнотата между звездите, в празнотата отиват кухите
Пълководци, банкери, писатели,
Меценати, сановници и управници,
Стълбовете на обществото, председателите на комитети,
Крале на промишлеността и търговци,
И гаснат Слънцето, Луната и "Готският алманах",
И "Борсовия вестник", и "Справочникът на директорите",
И студено е чувството, и няма причина за действие.
И всички ние отиваме с тях на мълчаливо погребение,
Но никого не погребваме, тъй като просто няма кого.
- Тихо, - казах аз на душата, - нека мракът
слезе при теб.
Туй ще бъде Господният мрак. - Както в театъра
Гаснат светлините преди смяната на декорите,
Шум зад кулисите, мракът пристъпва към мрака,
И ние знаем, - планините и гората са от задната страна,
И изпъкналата ярка фасада отива нанякъде...
Или в метрото, когато влакът е между спирките,
И възникват догадки и бавно угасват,
И ти виждаш, как се изпразват лицата
И нараства страхът от това, че няма за какво да се мисли;
Или когато под упойка осъзнаваш, че си в
безсъзнание...
- Тихо, - казах аз на душата си, - чакай и не се надявай,
защото ние се надяваме не на това, на което би следвало; чакай
без любов,
защото ние обичаме пак не това, което би следвало; има
още вяра,
Но вярата, любовта и надеждата винаги са в очакване.
Чакай без мисъл, та нали ти не си узрял за мисълта:
И мракът ще бъде светлина, а неподвижността - ритъм.

Шепни за тичащите потоци и зимните бури.
Невидимият див кимион, и дивата горска ягода,
И смехът в градината бяха метафора на възторга,
Който и днес е жив и винаги ще напомня
За мъките на раждането и смъртта.
Вие казвате,
Че аз се повтарям. Но пак ще повторя.
Да повторя ли? За да пристигнете оттам,
Където вас вече ви няма, тук, където вас все още ви няма,
Трябва да вървите по пътя, където не ще срещнеш
Възторга.


За да познаете това, което не знаете,
Нужно е само да тръгнете по пътя на невежеството,
За да достигнете това, което нямате,
Трябва само да поемете пътя на самоотричането.
За да станете не това, което били сте,
Трябва да тръгнете по онзи път, на който ви няма.
И във вашето неведение - е вашето знание,
И във вашето могъщество - е вашата слабост,
И във вашият дом не ще ви има никога.

IV

Разпнатият лекар със стоманен нож
Заплашва гниещата част на тялото;
Ние познаваме състраданието
В кървящите пръсти, смело
Захванали се за тайното и свято дело.

Нашето здраве е в нашата болест.
Повтаря болногледачката едва жива,
Седяща на леглото до нас,
За нашето изгонване от рая,
За туй, че нашето спасение е в болестта.

За нас, болните, целият свят е болница,
Собственост на някакъв прахосник,
Отдавна вече разорил се.
И в нея ние ще умрем от бащинските грижи,
Но никога не ще излезем през нейните врати.

Треската започва от краката,
Температурата ни стене в проводниците на съзнанието,
За да се стопля, аз намръзнах се
В чистилището, там, където огънят е само едно название,
Тъй като пламъкът е роза, а димът - благоухание.

Кръвта Господня свикнахме да пием,
Привикнахме и да ядем от неговата плът,
И заедно с това все тъй си въобразяваме,
Че нашта плът и кръв са непобедими,
И въпреки това празнуваме денят, във който Господ
бе разпънат.


V

И тъй, по средата на пътя съм, преживял двадесетилетието,
Изглежда, загубеното двадесетилетие entre deux
guerres *

Опитвам да се уча от думите и всеки път
Започвам пак от началото за нов неуспех,
Тъй като думите се подчиняват само тогава,
Когато изразяваш ненужното, или пък идват на
помощ,
Когато това не е нужно. И тъй, всеки пристъп
Е само ново начинание, атакуване на неизразимото
С негодни средства, които изчерпват се
В суматохата на чувствата, в безпорядъка на нередовните
Отряди на емоциите. А пък страната, която ти искаш
Да изследваш и покориш, отдавна открита е
Един път, два пъти, множество пъти - от хора, които
Да надминеш е невъзможно - и напразно е да се съревноваваш,
Когато трябва само да си върнеш, това което е загубено
И намерено, и отново и отново загубено: и в днес,
Когато всичко стана по-сложно. А може би - нито печалби,
нито пък загуби.
Остават ни само опитите. Другото не е наша работа.
Домът е това, откъдето тръгват на път. Остаряваме,
И светът става все по-непознат, усложняват се
ритмите
На живота и на умирането. Не нажеженият миг
Е без минало, сам по себе си, без бъдеще,
А целият наш живот, горящ във всеки един миг,
И не само животът на някой човек,
Но и на древните камъни с неразчетените
надписи по тях.
Има време за нощта със сиящи звезди
И време за нощта на електрическа лампа
(Със стария семеен албум).
Любовта почти намира себе си
Когато тук и сега нищо не значат,
Дори и когато ти остарееш, трябва да изследваш света,
Няма значение, тук или там.
Нашето дело е дългия път
Към други очаквания,
В търсене на съучастие и съпричастие.
Път през мрака, студа, и безлюдната празнота
Стене вълна, вятърът стене, морето огромно,
Албатрос и делфин. Във моя край е и мойто начало.


* Между две войни (фр.)