автор: desiteneva

Избрах живота пред смъртта. Избрах да живея заради теб.
Да бъда онази, която ти обичаше повече от всичко на света... а дали е било толкова силна любовта ти, щом избра да ме обичаш от разстояние?
Не, няма да погубя себе си, а ще се извися, ще продължа да се боря, за да ти напомням, че някъде, макар и не близо до теб, аз съществувам. Не избрах смъртта. Не искам да ти подаря сладостта от забравата и оправдание за мъката ти. Искам да съм жива, за да те държа буден в нощите, когато мислиш за мен. За да ти покажа, че няма невъзможни неща, докато сме живи. И, ако за теб любовта ни е в неизбежното, то за мен тя е в утрешния ден, в бъдещето. Толкова силна обич не бива да си отива със залеза, не бива да умира и да изчезва завинаги. Зная, някой ден ще преживееш обидата и макар и неволно ще си позволяваш понякога да мислиш с нежност за мен. Точно затова избрах да бъда жива, за да не изпитваш повече никога липсата на физическото ми присъствие. Макар и далеч от теб, аз ще вдишвам и ще издишвам, ще създавам, ще творя, ще се усмихвам. Зная, че все някога нашите пътища отново ще се пресекат. Това е неизбежното, а не смъртта. Не приемам това, че повече няма да има място за мен в живота ти. Знам, че по един или друг начин, с теб ще останем завинаги свързани. Ще се преоткриваме в нечии чужди очи, забравена любима мелодия, неволен жест, казана дума, в ненаписаните ни още стихове. Не, нашата любов не е сиротна, щом те има теб, щом ме има мен. И затова няма да погубя себе си, защото само така тя ще живее вечно в сърцата ни, до сетния ни миг, до последния ни дъх, когато вече няма да има значение дали съм жива. Сега твоето и моето сърце, макар и кървящи, никога няма да са празни. Винаги ще има място за теб, от ляво в гърдите ми. И винаги моето място в сърцето ти, ще ти напомня за миговете, когато общото ни щастие беше бъдеще...
Обичам те, толкова силно, толкова безнадеждно, толкова много, че оставам жива...
20.03.2005 г.