автор: sradev

вчера

Стъпих в локва. Тя от своя страна веднага пребоядиса обувките ми от черни на кафяви.

По стар обичай потопих пръст да я опитам. Е, това си е най-обикновен катран от изпушеното. Но размера нещо не ми се съгласува с изчисленията - трябваше да е къде 85 литра, а тя е повече от 600 литра. Заобиколих я, опитах от другата страна. Ами да, с вкус на Варшава и София - бензинови изпарения, топлофикации скърцат в зъбите, киселее на сярна...

Всичко е ясно - достигнал съм градината на преглътнатото.
Колко мило! Ето планинката, езерцето, ливадите, градините. Шоколадената пътечка се вие между цветните лехи. Вирчето от бяло и червено вино весело намига с шампански искрици. Зад него ливада от копривена чорба. По-наляво е лехата с пълнени чушки и водопада от бира. Весело бълбука рекичка от кола. Отдясно се вижда и хълмчето от хляб прорязано от нишките на сирената. Под него равнината на пържолите, патладжанените храсти, джанковите и гроздовите лехички. Зад тях е моренце от чай. Тук-таме се виждаха купчинки лозови сърми, закачливо се усмихваха лютите чушлета. Над езерцето от кисело мляко - облачета от сладолед и крем пита. От изворчето с бобена чорба лъха на джоджън, мерудии и тънък аромат на пушени ребърца. Охо - край езерото от портокалов и грейпфрутов сок дори има и плаж. Един чист жълт пясък. Да, това ще да е добавката към скаридите и мидите. Отстрани и долината на лютеницата, от която надничат кисели краставички. През нея минава и ракиеното поточе, тук-таме примесено с ром. Над него едно облаче от мед.

Разхождам се из тази райска градинка, съвсем малко по-голяма от японските, и ме обвзема едно ведро настроение, наприиждат едни мили спомени, изпълва ме гордост от извършеното и желание да доукрася това място. Може би пейчица от салами постлана с одеяло от кремвирши? Има какво още да се работи по въпроса.

Бодро напускам Градината на Преглътнатото и достигам до Кулата на Магьосника.

- Добър ден!, чукам на вратата на Магьосника, - Магьсника тук ли е?
- Няма го. Но заповядайте, влезте, влезте!, посреща ме жената на магьосника.
Тя е една мила, посивяла, но без бръчки, женица. Сервира ми чай.
- Извинявайте, но захарта се свърши преди 72 години. Нали го знаете моят - все забравя да купи, а да направи е под неговото достоинство. Светлини ще бърка, идеи ще сади, Вселени ще спасява... А в къщи нито една здрава крушка не е останала. Хайде да ви сервирам на двора, докато е видело.
- Не, той нали се хвали, че е бял маг, та пари не прави, че щял да се почерни.
- А, липсата на бръчки ли?,- отговаря тя на моят поглед. - 880 години му прънкях да ги поправи, а той най-сетне взе едни трупове и ми намаза лицето с тях. И от тогава не обичам да се гледам в огледалото - виждам бръчките си запълнени с трупове. Та за косата не смея да го моля.
Из двора щъпукат едни оскубани бойни патки. От ония дето едно време са пазели Рим. Много озлобени - пази се да не им паднеш на пътя! Питам я - той ли ги скубе за писане.
- Да, нали го знаете, много е консервативен. Шикалки и пачи пера. Една химикалка от конгреса му дадоха, ама така си стои за украшение.
- А къде е сега Магьосника?, осмелявам се да запитам.
- Отиде на луната да убеждава слънцето, да не падне на земята. Той там си отглежда една леха с пресни идеи, та редовно ги полива. Но през нощта ще дойде, почакайте го.

Извиних се, че път ме чака. И така вече много се забавих, а и репортажа трябва да пиша. Но все пак и с него ще се срещнем по-късно и на друго място.

180305
Сладар