автор: Eshach

Т.,
Мисля, че това е денят, в който столицата на българите отново ще се наслади на твоите ефирни стъпки по тротоара на ежедневието. Всъщност столицата и хабер си няма да се наслаждава на такива неща като очарованието на младостта, свежестта на девичеството, гънката на лятната ти рокля, която ме оставя безмълвен в моята старовремска влюбеност,
бързите ти стъпки и нежността на жеста, с който ми обясняваш, че си нещо, което не подлежи на привързване, връзване, социалистическа или капиталистическа, обществена или частна, колективна или индивидуална собственост и други такива.

Нямам представа какво искам от теб, чувството ми е клекнало като Сфинкс сред пясъците, никой не знае какво е това, защо е тук, откъде е дошло и накъде води, аз също, само че съм потънал в благоговение за разлика от другите, в преклонение и възхищение, във възторг и жажда - жажда сред пясъците, доста оригинално! Преглъщам на сухо, колкото да си поема дъх и да се опитам да ти обясня - преди още да е започнало времето тръгнах към теб, бях различен и еднакъв стотици и хиляди пъти, лазех, тичах, вървях и летях, плувах и скачах, носеха ме бури и ветрове, светлина ме изгаряше и тъмнина ме разяждаше, и което остана от мене е пръснато по всички континенти и океани, планини и морета, носи се като ледени кристали в стратосферния студ и гори в златото и пурпура на есенни гори, но онова, което не последва щедрия завет ние, които сме от прах - на прах да станем, клекна тук, в пустинята, нелепо и неправдоподобно, и доживя хората, когато станаха еднакви, да го нарекат Сфинкс, и да го определят като едно от чудесата на света си. С лице и гърди на жена, с криле на орел и туловище на лъв, тя и той в едно тяло, страж на живота в смъртта и на мъдростта в живота, наказано от Бога да стине в каменното си тяло и само чрез прочутата си загадка да се опитва да каже на хората кои са те и заради какво са тук, т.е. да им разкрива тяхната същност и предназначение... В зората на историята с извиращ от пясъка глас Сфинксът - Бащата на ужаса! - питаше всеки пътник - кое е онова същество, което сутрин ходи на четири крака, по пладне - на два, а вечер - на три? Ленивите духом и умствено недъгавите, които не успяваха да отговорят, Сфинксът изяждаше, както невестулките изяждат и до днес бежовите мишлета, притиснали ги нежно към гърдите си, може би защото в своята невинност хората тогава още не бяха сътворили демагогията на християнската максима, според която са блажени нищите духом и именно тяхно е царството небесно... Глупости. Тъкмо обратното доказа с отговора си Едип, и тъкмо това го отведе на царския трон на Тива, както и към злощастната му съдба на отцеубийството, кръвосмешението и слепотата - трите монети, с които плати съмнителното блаженство на вечния си живот в съзнанието на хората. Отговорът му бе правилен - човекът е това същество в сутринта на детинството, в пладнето на зрелостта и в свечеряването на старостта, и той може би наистина знаеше какво е това човек, което е още една подкрепа на надеждата ми, че и ние може би ще научим, при това без да минаваме по трънливия път на царя на Тива, недай Боже.

Всъщност тогава животът изтече от Сфинкса - когато след отговора на Едип аз се втурнах за пореден път нагоре, и после надолу, първо към светлината, после към тъмнината, първо към живота, после към смъртта, за да следвам махалото на съществуванието с надеждата, че сред музиката на божествените и земните сфери ще доловя синхронното тракане на твоя метроном, който всъщност е сърцето ти, и ще слея моето с него в мелодията на вечната любов.

Да, животът изтече, но тялото на Сфинкса остана, стъргано от гласпапира на пясъчните бури, възпявано от дрезгавите викове на хети и хиксоси, от литаврите на римляни и от дудуците на бедуини, обстрелвано от гюллетата на мамелюците и бризантните снаряди на англичаните - паметник на нещо, което не принадлежи на никого, защото в него вече няма любов.

Но в теб има, нали? Разбрала си го, след като толкова много държиш да не си ничия собственост. В Испания съм виждал нещо подобно - поле със злачна трева, сред него бикове, отстрани - каменен дувар, прорасъл с бодливи гледичии и опунции. Частна собственост - влез, ако ти стиска. Биковете там са намек за корида, злачната трева - капан, дуварът - предизвикателство, гледичиите - откровение за болезнеността на познанието, опунциите - откровение за болезнеността на притежанието.

Прескачах тези дувари, да знаеш.
Сега чакам да видя дали искаш да прескоча твоя.
Обади се, ако вече си го издигнала.