Имало една гора. Била гъста и непрогледна, с високи борове, които след росата сутрин ухаели на смола, а пръстта под тях била така мека, че било трудно да чуеш сам стъпките си. Но през нея не минавал никой. Може би защото била винаги мрачна и тъжна, потънала в мъгли и сенки, и тишина в която всеки шум се губел.
Някъде там, в тази гора живеел дракон. Той мъничко приличал на гората, мълчалив и мрачен като нея, и през лицето му често пробягвала сянката на тъгата, а очите му помътнявали. Тогава той навеждал глава и я извъртал в страни, като да валяло дъжд, който влиза в очите, но когато правел така, в гората не валяло и навярно дъжда бил единственно вътре в него.
Една сутрин, докато гледал как слънцето топли мъглата между клоните, до него кацнала птица. Била мъничка, не от тези, които пеят, но била крехка и красива и когато я видял, за миг притихнал а после отместил поглед, като да си спомнил нещо.
-Здравей, -казала му птицата -тази нощ те чух . Бях се свила в клоните на дървото, което расте само на хълма. Тогава ти дойде и погали кората му, след това седна до него и му разказа колко самотни са звездите и как нощта е тъжна и безсънна, когато никой не те прегръща и не ти пожелава "лека нощ", една целувка време, преди да е дошъл съня. Разказа и за съня без сънища, в който само не помниш нищо, и затова го чакаш, нощ подир нощ. Дървото те слушпаше и мълчеше, а аз се натъжих и затворих очи, а после заспах, и макар да бях тъжна, не се чувствах сама. На сутринта те нямаше край него. Тогава поисках да те намеря и те открих. Ето тук.
Драконът се вгледал в нея и с нежност в гласа попитал тихо:
-А ти коя си?
Птицата отвърнала:
-А защо му е на някой да знае коя съм?
След това разтворила криле и отлетяла в синьото на небето.
Вечерта дракона отново се качил на своя хълм, при своето дърво, докоснал кората му и седнал сред тревата, а после, без да откъсва очи от звездите, казал:
-Зная, че си тук. -някъде над него, скрита в листата птицата отвърнала:
-Знаех, че ще дойдеш.
След това полетяла тихо, кацнала до него и се усмихнала:
-Тъжна ли е сега нощта?
-Може би не е. -отвърнал дракона -Коя си?
-Защо ти е да го разбираш? Аз знам, но искам да забравя.
Дракона навел глава.
-Затова ли през онази нощ дойде тук на хълма?
-А ти?
-И аз. -затворил очи и и пошепнал: -Знам, че си тъжна и сама отвътре.
Птицата се сгушила с криле и също му прошепнала:
-А ти?
-Сега не съм.
-Ще дойдеш ли и утре?
-Обещавам.
-Лека нощ -казала му птицата.
-Лека нощ. -усмихнал и се той.
Всяка вечер дракона се качвал на хълма, затварял очи и се заслушвал в шума от тревата и листа, а когато ги отворел, до него била кацнала птицата. Докато една нощ тя попитала:
-Какво означава "обичам"?
-А нима не знаеш? -учудил се той.
-Може би забравих. Кажи ми ти какво е.
-"Обичам" е "обичам". Когато ти се случи истински, разбираш че не може да го разкажеш. Ако можеш, значи не е било наистина.
-А какво е да се сбогуваш с някой, преди да си успял да кажеш колко много го обичаш?
-Това го знам. -въздъхнал тъжно дракона- Това е болка в дланите, след като си го прегърнал на раздяла.
Птицата протегнала грациозно шия:
-Ако някой ден трябва да заминеш, ми кажи. Не искам да се досещам сама, когато не те намеря тук.
-Обещавам да не заминавам. -казал дракона.
-Не, не искам да ми обещаваш такова нещо. Трябва само да ми кажеш, ако тръгнеш за някъде.
Той завъртял глава:
-Обещавам същото.
-Кое?
-Да не тръгвам.
Птицата се усмихнала и нещо в погледа и се променило, а той се сетил, че отдавна никой не го е гледал по този начин.
Нощ след нощ птицата долитала в клоните на дървото и чакала дракона да дойде от тъмнината и да седне тихо, заслушан в шума на вятъра. Когато за пореден път се сгушила в тревите до него, незнайно защо застанала неподвижна и вкаменена, без да отделя поглед от очите му.
-Какво има? -разтревожил се той.
-Не бива да се привързваш към мен.
-Защо?
-Ще те нараня. Разбираш ли?
Драконът се свил сред тревите.
-Не.
-Някой ден ще си замина.
-Нищо не разбирам.
Тя запляскала нервно с криле.
-Може би ще реша да ида другаде, може би ще поискам да съм с някого завинаги.
-Разбрах. -тихо и отвърнал той, и си помислил: "-Обикновено така ти казват, когато всъщност премълчават, че си непотребен"
Птицата все така не откъсвала поглед от него.
-Ето, нараних те.
Драконът опитал да и се усмихне:
-Не, не си.
-А защо очите ти са влажни?
Той погледнал тъжно в страни, където в тъмното била гората.
-Не е нужно да си загрижена за времето в мен. Дори ако там сега вали.
Птицата кимнала и тихо казала:
-Добре.
Над тях листата на дървото шептели на вятъра, а тревите се превивли тъжни, прегърнати една в друга.
След още вечери драконът отишъл отново под дървото, погледнал звездите и видял колко са самотни, а нощта край него е тъжна и безсънна, както когато няма никой, който да ти пожелае "лека нощ".
-Знам, че я няма. -казал той, и очите му се забулили в мъгла.
-Знаеш че я няма. -прошепнало му с листата си дървото.
-Знаех, че ще си замине.
Дървото кимнало: -Не я прегърна за раздяла.
-Но дланите пак болят -въздъхнал дракона.
-А сега? -попитало дървото.
-Сега ще спя, защото само докато спя, не сънувам и не помня ка не ставам за обичане. Не помня нищо.
-Но сънят ще свърши.
-Ще го чакам следващата нощ. Сън без спомени.
Дървото тъжно отпуснало клони, а драконът докоснал кората му и заслизал надолу по хълма, навел глава и загледан на страни, както когато вали дъжд и влиза в очите. Пред него гората пак била тъжна и мрачна и в тишината и всички звуци на нощта се губели и оставали неми. Неми както онова "обичам", което драконът не посмял да каже, и което скрил дълбоко вътре в сърцето си.
Един от следващите дни вятъра го стигнал сред дърветата и го заговорил:
-Трябва да ти кажа нещо.
-Не сега -отвърнал дракона.
-Това е важно. Тази вечер тук ще дойдат ловци на дракони. Замини далеч.
-Не мога. -отвърнал тихо дракона.
-Как не можеш? Имаш криле както птиците. Ще отлетиш. Когато опасността отмине, се върни отново.
-Птиците просто разтварят криле и отиват където поискат. Драконите не се като тях. За да полетим наистина трябва да полетим първо в сърцето си. Моето отдавна е от от олово и тежи. Не помня от кога не е летяло.
Вятъра се завъртял объркан:
-Ще те убият. Нима не го разбираш?
Дракона въздъхнал тъжен:
-Смъртта е също сън, но сън без болка от събуждане.
После спрял да слуша вятъра и се свил в тревите, с притворени очи.
Когато звездите изгрели отново, дошли ловците и дълго забивали копията си в неподвижното му тяло, учудени, че е така притихнал. Тогава пристигнала смъртта, невидима за всички освен него, застанала там, където всяка вечер стоял съня, прегърнала го нежно и тихо му прошепнала:
-Лека нощ.
Той и се усмихнал и заспал щастлив, спомнил си как е хубаво да те прегърнат докато спиш. Вятъра простенал и се залутал в клоните, а след това се издигнал над гората, станал облак и дълго плакал.
София 2005