автор: Casper

Задъханият ден си отива, а след него бавно идва вечерта. Нощта спуска черната си пелена и обвива земята в мрак и тишина. Всичко е утихнало.
Очите парят. Сълзите се стичат солено-горчиви. Гърлото е стегнато. Гласът е изчезнал. Устата пресъхва. Погледът е празен. Няма миражи дори. Обзема те тъга. Но не тази, която изпитваш, когато загубиш някого, а тази при невидимата мъгла, която изпълва душата, изживявайки последните си вечери. Потапяш се в краткотрайна илюзия. Странно е да усещаш формата на безсънното си сърце, което все още бие, колкото да те остави жив, за да усетиш болката, която те изпепелява, изяжда постепенно душата, сковава те. Боли, толкова много боли!

Болката … Не можеш да я предчувстваш винаги. Тя внезапно и яростно нахлува, избира теб и ти трябва да я посрещнеш с открито лице. Не е страшно през деня, когато има хора, светлина, живот. Нощта, която идва след залеза - тягостна и дълга, те съсипва. Не можеш да се съпротивляваш в мрака сам - излагаш нараненото си тяло под ударите на мъчителни секунди. Чакаш да дойде добрата Фея от приказките и докосвайки те с вълшебна пръчица да каже милостиво: спи, спи, всичко в сънищата ти ще бъде твое. А след това …, а утре … може би някой ще протегне ръка, ще те докосне, ще те прегърне, ще усетиш топлина.

Сам си. Изстиваш постепенно като мъртвец. Пусто, празно, сиво. В този миг спираш да дишаш, да чувстваш, да живееш, сякаш си извън времето и пространството. Около теб особена мъглявина, светлината бавно изчезва, слънце и усмивка няма. Извършваш всичко като робот, по навик, движиш се по инерция, до болка познати неща. Правиш крачка напред, а краката ти не помръдват. Затъват бавно в лепкавата кал на блатото. Силите ти се изчерпват. Мислиш, а мисъл няма. Искаш действие, движение - то липсва. Буксуваш на място. Усещаш, че се разпадаш, размиваш. Около теб тишина. Тя те обсебва, влудява, побърква. Изолиран си. Не чуваш гласове. Не виждаш хора. Никой не те забелязва. Стоиш отстрани и наблюдаваш Живота, който продължава. А той си е същият, в който си бил и преди, в който си съществувал, на който си се радвал, който си обичал и мразил.

Изхвърлен си от всякъде. Иска ти се да се върнеш отново там, към така наречения "твой живот", но не можеш да влезеш отново в него, не сега. Опитваш се да изживееш тягостната самота, да изтърпиш болката, да останеш със себе си, да успееш да оцелееш и да се запазиш. Трябва да имаш вяра на собствения си разум, а не като в непредотвратимо корабокрушение да усетиш, че губиш чувство за реалност. И да намериш смелост да се изправиш сам срещу самотата си, дори срещу самия себе си, а не да излееш гнева си срещу целия свят, който те заобикаля. Протягаш ръка, а пред теб има здрава, прозрачна и еластична ципа, през която със сетни уилия искаш да преминеш. Тя леко потрепва, не може да я разкъсаш. Ужасно е! Скован си от объркани мисли, хаотично преминаващи през съзнанието ти.

Изхвърлен си за миг от всичко. Иска ти се да започнеш живота си отначало, от самото начало, за да си кажеш всичко което е останало неизречено и да извършиш отново и добре всяко нещо, което е било зле сторено в миналото. Иска ти се да се върнеш там, откъдето си избягал. Но не можеш да върнеш Времето. Търсиш как да се измъкнеш от това безвъздушно пространство. Не издържаш да си като балон - подут, напрегнат до край и летящ без посока. Копнееш изведнъж остър нож да те разкъса, да се пръснеш на хиляди парченца, да излезе напрежението и въздуха, които си събрал, да не съществуваш, да те няма. Мразиш неизвестността …

Спъваш се, падаш и ставаш. Убиваш страха, надигаш се отново. Достатъчно дълго си стоял в нищото. Това, в което си мислил, че вярваш е умряло и не съществува. Опитваш се да запазиш нeщото. Задъхваш се пред неуморимостта на Времето… Преминаваш през толкова много неща, вървиш по различни пътеки, спираш се пред пропасти, които заобикаляш. Търсиш изход, мост, по който да преминеш от едно място към друго. Няма много неща, на които можеш да разчиташ, а сигурност човек усеща рядко в живота си. Нещата се променят. Това е природен закон. Повечето се боят от промяната, ако не гледат на нея като един вид утеха.

Колко е трудно. Плащаш с толкова много болка и мъка за щастието, което изживяваш, намирайки се между това което е, което искаш и което ще бъде, продължавайки да крадеш незабравими мигове. А не трябва и да грешиш, достатъчно си грешил, за да допускаш пак да страдаш, да бъдеш наранен, да те боли. Безумно ти е трудно да си тръгваш, когато много ти се иска да останеш, и да се връщаш отново и отново, да живееш само с настоящето, без да има утре. Странно е, но е така. Разкъсан си от тези, които обичаш, от щастието и неописуемата болка. Не физическата, а онази другата, раздробявайки душата ти на малки късчета. Тя бърка в сърцето ти с костелива ръка, която безпощадно забива дългите и острите си нокти някъде там, много навътре в теб, толкова надълбоко, Господи, където може би само ти можеш да видиш. И никой друг не би могъл да се справи, да изживее твоя живот вместо теб.

Боли те ! Толкова много боли! Но не можеш и да живееш без тази болка, която е част от живота, нищо, че толкова много боли.