автор: batteria

Беше далечната 1975-та година, лятото. Априлският повей разлистваше нашите сърца. Дипломирахме се. Аз взех грамота и на тържеството по завършването ми дадоха златен медал. Пред цялото училище и в тържествена обстановка директорът произнесе прочувствено слово.
Дипломирането е третата важна стъпка, която поемате, вие, млади хора, млади комсомолци, активисти от ДКМС, вие, които сега ще се включите в изграждането на нашата социалистическа родина, каза той. И тогава прозрях идеологическото богатство и вдъхновение, което училището бе изградило у мен. По случай нашето завършване бе организиран и конкурс-концерт, в който взехме участие випусниците от нашето училище, а също и приятели от градовете Плевен, Сливен, Враца и Димитровград. Отсъствието на жури отприщи у нас, участниците, дръзновение и трепети. Разменихме адреси и всички обещахме да си пишем. Вечерта приключи с кратък банкет, на който пластично пресъздадохме с танци музикалните творби, които организаторите бяха подбрали.
Денят след моето дипломиране бе и моят първи работен ден. В завод „Прогрес", четвърти цех. По случай навлизането на нова работна сила и създаването на нови работни места предприятието организира събрание в заводския ни стол. Колко е радостно, че няма безработица като в загниващия Запад. Впрочем, там работниците се напиват от една кока-кола. В стола, пред всички, бях представена като другарката Пелагия Миладинова, която ще влее нови и свежи сили в редиците на нашето, социалистическо, производство. Бе отбелязано също, че училището и особено трудовата подготовка в него вече създава трайни навици към обязаностите, които ни предстояха, а също така към красотата, в нейния най-общ, общочовешки смисъл. В речта на нашия директор не бе пропуснат фактът, че всеки месец нашият скромен колектив се среща с дейци на изкуството, по линия на културно-масовата програма на партията за сближаване на работника и твореца, за да бъде тази челичена връзка, по-твърда, и по-съзидателна. След като бяха разпределени задачите и бяхме записани в книгата на работниците всеки от нас се отправи смело към становете. Първите няколко месеца преминаха в трудолюбие и запознаване с колектива. Така, аз повярвах, че съм попаднала сред един сплотен екип от работници, които не пестяха сили за изпълнение на плана, а също така преизпълняваха нормите. Но не трудът е този, за който искам да ви разкажа. А за 8-ми март. Нашето предприятие получи покана да гостува на град Мичурин, китен, малък град, на брега на Черно море за празниците на литературата и социалистическото изкуство. И там срещнах Стамат. Но как стана това... Най-много ми хареса в този празник голямата демократичност. В пълния смисъл на думата. Целият град - клубовете, библиотеките, киносалоните, стадиона, площадите и улиците бяха изпълнение с двойки работничка-писател и работник-поетеса и така преминаваха миговете на нашето сближаване. Към нашето присъствие на този светъл празник в този ден не останаха равнодушни и малките деца, които изпълниха рецитал, а също и възрастните хора, чиято вокално-инструментална група „Отдолу-нанагоре" изпълни бригадирски песни с много висок морал. Празникът беше съчетан със задълбочен тридневен разговор между творците и представителите на трудовата класа за по-нататъшното развитие на връзките между нас. Бяха изнесени съдържателни и проблеми доклади за състоянието на нашето социалистическо изкуство и за перспективите, които се откриват пред него. Разговорът с хората на изкуството бе искрен, делови и обстоен. И точно тогава го видях. Стамат!
Неочаквано за мен първо чух гласът му да се извисява над дискусията. Проблемът, който той повдигне сякаш бе и мой. Ставаше дума за създаването на театрален кръжок към завод „Осмият чарк", в който работеше той. В неговото желание, неговото питане към другарите изведнъж открих част от себе си, от трепетите си, от емоционалността си, които се обединиха за миг около това тъй искрено изложение на другаря Стамат Караделиорманов. Осъзнах, че именно един такъв кръжок ще запълни празнотата ми, ще ми помогне да развия и обогатя своите нравствено-етични норми. Неговите думи оставиха у мен трайно впечатление и веднага след разговора аз поисках да се запозная с него. Стамат Караделиорманов е висок мъж, на 25 години, член на партията. Това, трябва да призная, малко ме смути, защото в завода аз членувах само в ОФ, а и още не бях подала документи за членство в комунистическата партия. Не бях чела трудовете на Ленин и Благоев, наистина от него първо чух за другарките Цеткин и Люксембург и за техния, осъзнат и дълбок социалистически реализъм. Бях очарована от начина, по който другарят Караделиорманов ми говореше за Юлиус Фучик и неговия тезис „Хора, бдете", заради който не можах да спя през цялата нощ и много се изпотявах. След първата ни среща аз обаче вече знаех, че другарят Стамат е сърцат, смел и открит, но всъщност в себе си носи съзерцателна и емоционална духовност. Ако трябва да бъда по-точна и по-ясна, аз видях в другаря Стамат Караделиорманов своя житейски аналог. Едва ли имаше социалнополитическа, икономическа или културна област, с която моят нов другар Стамат да не ме запознае обстойно. Неговата любима тема, за разлика от повечето другари в завода, бе именно идейното, именно пълното и дълбоко духовно извисяване на младежта преди прехода към развитото комунистическо общество. Не мога да опиша с мои думи всички негови послания, социално-ангажирани и отварящи широко прозорците на моето съзнание беседи. Но това са все бледи и недостойни думи, за да могат да поберат в мащаб неговото въздействие върху мен. Бях намерила идеалният, порядъчен мъж, който в моите очи се бе въздигнал до певец на хармонията и на духа.
Денят преди да си тръгнем от Мичурин ме повали треска. Няма да забравя и досега как Стамат Караделиорманов дойде при мен с една чаша вода и един аспирин. Това бе и нашата първа интимна среща. Още туптят като лава гореща в ушите ми неговите думи „Партийност означава преди всичко съвременност, нещо повече - изпреварващ поглед напред в бъдещето". И тогава, в онзи миг, след тези думи аз разкрих пред другаря Стамат Караделиорманов моя богат вътрешен живот. Разказах му за росата през утрини сини, по-бистри от детска сълза, за сърцето ми, пълно с песни чисти и слова благи. И тогава, над недопитата от мен чаша с прозрачна студена вода, аз му се заклех във вярност и му обещах да се видим веднага след като се приберем в столицата...

To be continued