автор: Dimi

Не владея търпение. Гневна съм.
От чиниите, пода, прането,
от уроците детски, от моите,
от парите, изчезнали в сметките.
Но децата, прекрасни създания,
имат опит как мама е мила,
свършват всичко, което успяват,
да, но мама май пак недовижда.
Недовиждам... Какви ли причини
не измисля ядът ми злокачествен,
ту по детските дрешки се спира,
ту по книжките, уж, на земята.
И, започнала, вече не може
и плачът на най-малкото даже
да ме спре да не шляпна "виновните",
а виновна съм аз, но не казват.
И утихвам, но с мен и смехът им,
нямам сили да бъда щастлива.
И нали са си "бързозабравящи",
пак усмивките лъсват с игрите им.
Колко могат да носят товара ми?
И защо все на тях да е тежко?
Искам малка почивка от слабости,
малка, колкото да ги отгледам.