автор: sradev

Магьосника каза, че няма скоро да го види.
Може би каза, че никога няма да го види.
Усмихна се, доволен от себе си.
Както всяка година на този проклет ден.

И ето, след няколко седмици светлината от очите й изгасна. Той умееше да гаси очи. Винаги на този ден той гасеше едни очи. И събуждаше едно сърце. Но този път той не събуди сърце. Този път той просто хвърли бъдещето на масата, като бакшиш... и си замина. А знаел е какво ще стане, той винаги знае какво ще стане, когато подхвърля истината.

Но този път защо той не я спести. Толкова пъти я е спестявал, толкова пъти е лъгал, че това нямаше да му струва нищо. И може би истината щеше да бъде друга. А сега?

Този, когото няма да види (скоро) е някъде извън световете. И тази, която го чака, е в единственият свят. Но без огън в очите. И никое сърце не се е събудило. Значи огънят е бил изхвърлен в нищото. Така единственият свят се изпълва с пипалата на нищото. Нима Магьосника е станал жестоко дете? Това, което не трепва пред чуждата болка. Тя дори не го радва. Тогава, защо даде тази истина?

Чакаме чудото! Онзи да се върне. Но искрите в очите й няма да се върнат. Онзи е бил никъде и ще остане учуден, ако се върне. А тя е била край него и споменът за неговото "Никъде" ще я гори отвътре без да пустне искра от очите. Но по-добре огънят на страха, отколкото пипалата на нищото. Чакаме чудото...

Славян