автор: pentimento

... захвърлил всички книги
гледам ябълките сетни как политат...
Kenneth White, превод



Растеше до ограда и през пролетта, отрупаните с ябълков цвят клони контрастираха на зелени ливади и докосваха щастливите бели облаци. Понякога небето потъмняваше, дъждът рухваше бързо и помиташе корените и тревата. Водата се втурваше стремглаво по хълмовете, а после през непроходимото дере се вливаше в безкрайното море. Върхът се откъсваше от суетата на света и превърнал се в Ноев ковчег, пазеше своята тайна. Светкавици прорязваха небето и обичайно бе гръм да се стовари върху къщата и заслона - елипса, пресечена от пресъхнал водопровод, чийто път вече никой не помнеше. През нощта всички прозорци се отваряха, а през деня капаците спираха бялото слънце. При ясно време се виждаше рибният пазар, пристанището и фара, зърнените складове и черквата. На хоризонта небето се събираше с морето и спазваше закона на Рейли в ултрамарин.
Беше малка, беше потайна и криеше своето лице в косите си. Всички и викаха Лу, събираше тайни под формата на ъъъ…дрипави облаци, дъждовни дни и котешко мяукане. Попитах я за къщата, бе отчайващо кратка.
-Защо ти трябва това ?" - каза тя. -Два етажа ,стълба…прозорци. -Не, не са френски …и много балкони.
Оставяха вратата на балкона отворена и вятъра влизаше в стаята, издуваше пердето като бяла нощница. Рано сутрин чуваше шума на събудената улица и близката пекарна. Вадеха топлия хляб и после пъхаха в огненото гърло тави с ястия, които се печаха бавно и дълго. Миризмата я караше да преглъща и стомахът й се свиваше. Изтрополя на горния етаж, котешки скок, трътузене на стол и провлачени стъпки, трясък от капака на нощното гърне… Звуците бяха много и познати. Баба Ебру се бе родила по време което не помнеше и никой не знаеше точно кога. Кожата й бе надиплена и суха като стар пергамент, приличаше на препечена ябълка. Беше болна от проклетия от много години, та Господ не я прибираше и имаше сигурно основания за това, казваше майка й. А също и "Бабишкерата пак разля гърнето "- като ядно поглеждаше нагоре. Лу стъпваше боса по дъските на пода, те скърцаха и тя знаеше всяка една, какъв точно звук издава. Бяха като клавишите на пианото от нейната стая. Общото между прабаба й, котката и Лу беше беса, очите - сини като яспис и къщата затвор. Злият дух влизаше в трите по различно време и къщата бе като фуния на грамофон, усилваше звуците - викове и крясъци, бебешки плач, охкания и стенания на стените. През повечето време баба Ебру беше кротка старица, седеше в плетения си стол, котката се въртеше около нея умилкващо. В дни на пълнолуние или буреносен вятър, пискливия фалцет чупеше чаши изпаднали в резонанс, а котката в неистов ужас се втурваше към тавана и се утешаваше с остатъци от стари трофеи - пера и кости на гълъби. Баба Ебру и Лу живееха в различни измерения, не се срещаха и не си говореха. Лу бе любопитна, но и изпитваше известна боязън при всяка предизвестена среща. Старата вещица - така казваше майка й - пак полудя. Забраняваха на Лу да се качва при нея и тя стигаше само до предверието, тесен коридор на стената на който имаше стенен часовник с голямо махало, което бавно се поклащаше.
-Тик-так...так-тик…
Покатерваше се на стола и слагаше ключа първо в лявата дупка и след това в дясната. Навиваше пружините с усилие дърпаше висящата кукичка и къщата оглушаваше от невероятен звънк на камбани и манастирски клепала. Там в дъното през стъклото на вратата я наблюдаваха замръзнали очи, сини и всевиждащи. Миризмата на старо дърво проядено от дървесни червеи, дрехи поръсени с нафталин, урина с неясен произход и дим от мъждукащото кандило в малката ниша на стената, се смесваше в нещо така неопределено и така натрапчиво, че въздухът не й стигаше и Лу бягаше през глава на двора. Там тя бе момче, играеше момчешки игри и е с къси панталони и обелени колена бе опасен противник, а и всички знаеха нрава й - избухлив и непредсказуем. Котката и Лу имаха много тайни, всъщност те живееха от тайни. Дните им минаваха в игри и пакости, безпаметни и безгрижни. Ловеше риба при корабните гробища, плуваше сред пясъчните плитчини, катереше се по дърветата и се радваше на сладките им дарове. Криеше се сред коприви зад дувари в пусти дворове на изоставени градини и църкви, хранеше гълъби приютени в срутени камбанарии. През горещите летни дни слънцето топлеше водата в корито и се къпеше сред цветята на райската градина. Пищеше и се смееше, а струите се стичаха по освободеното и тяло. Понякога пощальонът донасяше пощенски пликове покрити с разноцветни пощенски марки. Тя ги слагаше ги във вода, докато марката се отдели и изплува. Езикът й бе изплезен от трепетно очакване, небрежно повдигаше слабият ластик на вечно смъкващият й се плик и дишаше учестено. После захапваше ябълка и следите оставаха неизтрити в ъгълчето на устните й.
В ранното утро, преди изгрев слънце, котката и Лу слизаха на брега. Рибарските лодки на пристана идваха от талияните с пълни мрежи от мятащи се сребристи песии, гъвкави змиорки, грозни рачета. На кея пристигаха кораби, пътници и новини. Жените в този град ставаха проститутки или мадони, а мъжете - рибари, монаси и наемни войници. Костите им са на дъното на морето, почиваха в мир в дворовете на манастири или бяха зарити в легионерски гробища, сред тези на французи и генуезци, покосени от чума, коремен тиф или дизинтерия. До деня на Св.Дух, когато земята се залюля и кръгът на луната се обагри в червено, както преди много, много години. Тогава Пясъчното море погълнало войската на персийски цар - кервани с камили, товари с храна, вода, оръжие и роби. Бедуини-номади били водачи на хилядната армия. Звездите и аламатите, изваяни в странни форми от Аллах, показвали верния път от оазис до оазис и до храм с богатства натрупани от войни, търговия с роби и силфиум-подобно на агаве растение, предизвикващо халюцинации. Дните били горещи - разтопена лава, пясъкът скърцал в устата, гърлото пресъхвало от еднообразния пейзаж на безкрайни пясъчни дюни. Когато луната почервеняла, като кръвта която щели да пролеят персите, забушувала пясъчна буря. Вятърът идвал от юг и които не били затрупани от изсипалия се от небето ад, умирали от жажда и глад. Скоро след това владетелят е убит при дворцов преврат и историята я покрила със забрава.
Очите на Лу търсеха причина за лудостта, безумието и жестокостта. Не вярваха на Херодот и привидно удобното решение. Истината е скрита между страници или под дюни от пясък и пепел на войни и омраза. Алчността е най-удобния отговор. Пълководецът е смел, непокорен и войската от наемници е също опасна. Изходите са два и те са еднакво добри. През клоните на ябълковото дърво се промъкна луната и съзаклятнически нарисува отговора. Тя усети с тялото си вибрациите на черните летящи призраци и видя ясно смъртта в нощта. Искаше пясъчна буря да се стовари с всичката си мощ върху безбройните глави на огнения змей. Разумът й се опитваше да преодолее неприятните тръпки и любопитно се отдели, наблюдавайки някъде отстрани и отгоре. Сетивата й бяха изострени до предел и регистрираха невидимия смях, стенещ кикот и хриптене на стените. Един от дървените клинове, застопоряващ носещата греда, се прекърши и таванът се срина в облак от дим, прах и тишина. Вече не изпитваше страх, а възбуда. Душата й играеше на руска рулетка и се обзалагаше кое ще оцелее, въпреки че в това нямаше никакъв смисъл - заслонът отдавна бе мъртъв, населен само с призраци и паяжини. Ливадите стояха неокосени, хамбарите - празни, хармана бе пуст, ябълковото дърво раждаше по инерция никому ненужни плодове. Безшумна горска улулица кацна на стобора и влезе в сънищата й. Изгряващото слънце не я събуди и тя не се прибра в притихналата обител. Духът и влизаше от стая в стая и механично отбелязваше следите на разкаяние - строшено огледало, паднала на пода икона на Свети Мина. Котката се бе скрила в градината под туфа от изтравниче търсейки спасение. Горяха зърнени складове и черен дим се стелеше над пристанището.
И черна чума се появи през мразовита зима на лавини и бездната призоваваше бездна. Колко малко неща вземаме, когато се сбогуваме - един, два спомена, стар пуловер и шапка с угризения.
И само гледаме душите сетни как политат...
"Animus meminisse horret."(Енеида)