автор: mabinogion

Става дума за моите рефлексии по две ирландски предания. Едното е за Перача на брода: когато велик пълководец тръгне на бой, той рано или късно пресича река Бойн (задължително за ирландските истории място).
Ако види там мълчалив човек, който мие окървавена броня, значи ще загуби биткака и сам ще загине. Другото е за Кралица Мориган, която сменя своите любовници когато й скимне и управлява чрез поредица нещастни марионетки.

Приспах я.
Сега ще я оставя -
Вълшебната Мориган -
и ще слязя там, долу,
на брода.
Ще взема ризницата
(златната,
онази, дето ми я подари
кралицата -
милата ми тя!)
Надявам се да не усети...
Ще седна
и ще мия бронята,
ще търкам
несъществуващи петна,
ръждата невъзможна.

Усещам вече,
омръзнал съм й
на кралицата...

Ще търкам с пясък,
ще мръзна във водите.

А тя, когато се събуди,
ще ме изпрати пак
на славна рат,
безмислена,
ще стяга ремъците
на бронята ми,
същата, която ще изтърквам...
О, хитър съм, нали?

Ще ме закичи
с клонка върбова,
ще ме изпрати,
ще мисли вече за наследника ми
в ложето й
(Горкия!
Но пък и ложето си струва...)

Надявам се, когато мина край реката,
да видя себе си -
приклекнал край реката.
Ще спра коня,
ще попитам:
- Какво работиш, друже?
Но аз пък няма да отвърна.
Ще се усмихна само,
ризницата
ще посоча
и пак ще се сведа.

Надявам се да се уплаша!
Да хвърля щита,
конските юзди,
да полудея,
да ида вдън горите,
в глиган да се превърна...

Тогава, някой ден,
наследникът ми
в кралските дела
на лов ще дойде
за глигани.
Ще видим.

Дали не трябваше да стана шут?
Дали пък няма и да стана -
за Мориган,
за боговете...