Да ви разкажа за моята приятелка? Добре.
Аз съм се родила в този град. Винаги съм живяла в добре подредената и изчистена стара, централна част. Прозорецът ми гледаше към разкошен парк. Самият прозорец увеличаваше възможността ми да се радвам на гледката - голям френски прозорец със стара дървена дограма, винаги излъскан до невидимост от домашната ни помощница. Стаята ми беше просторна и слънчева.
Никога не съм пътувала извън града. И май не искам. Особено след като намерих приятелката си.
Детските ми спомени са доста откъслечни. Мама винаги ми връзваше две искрящо бели панделки и така подчиняваше косата ми. Всяка неделя панделките бяха розови. Това беше денят, в който идваха различни хора у дома - бабите ми, разни приятелки на мама, колеги на татко. В неделя имах съвсем малка възможност да се радвам на гледката през моя прозорец, защото всички тези хора искаха да ме видят, питаха ме различни глупави въпроси - дори някои използваха онзи глупав говор, който само възрастните могат да използват, когато говорят с бебе. Това, че бях висока наполовина на тях, явно не им правеше впечатление. Едва след вечеря се прибирах в стаята си - в парка обаче нямаше светлини, и удоволствието не беше същото.
По това време имах мечта - да стана кмет на града и да сложа улични лампи в парка. А ключът да бъде в моята стая, така че да мога да пускам и спирам лампите, когато си поискам. Щях да ги спирам например, когато съседското момче отиваше там, хванал под ръка някоя млада жена. Беше ме яд на него, затова щях да гася лампите, така че той да не вижда нищо и да се спъне, да падне върху приятелката си и тя да му се разсърди. И никога повече да не идва с него вечер в парка. Той идваше поне 2 пъти седмично с някоя жена под ръка, като те много често бяха различни. Когато излизаха, жената обикновено беше разчорлена - аз веднъж отворих прозореца и извиках към жената, като и подавах гребен. Исках да й предложа една от моите панделки. Съседското момче обаче ми се скара, каза веднага да си лягам, и че щял да каже на баща ми, че стоя до толкова късно, та да ме накаже. Оттогава ме е яд на него.
Иначе, лампите в парка щяха да светят по цяла нощ, а аз щях да си седя пред прозореца и да се любувам на гледката. Тогава започнах да си мечтая да си имам приятелка, която да седи с мен пред прозореца вечер и заедно да се радваме на осветения парк. Тя обаче трябваше да ми бъде истинска приятелка - не като братовчедката ми. Братовчедката ми е по-голяма от мен, и непрекъснато ми скубеше плитките и ме настъпваше под масата, като се хилеше ужасно насреща ми. Когато се опитвах да се оплача на мама, получавах отговор, че братовчедката ми е по-голяма от мен, вече ходи на училище и поради тази причина не би направила такова глупаво нещо че да ме дразни. Още повече не трябваше да забравям, че тя ни е на гости и трябва да се държа като любезна домакиня. Нищо не разбирах от тези доводи. Но братовчедката ми продължаваше да ме тормози всеки път, когато идваше у дома. Дори молеше майка си да идват по-често, защото сме били най-добрите приятелки.
Не така си представях най-добрата си приятелка.
Нея я срещнах съвсем случайно. Макар че ако питате нея няма нищо случайно, а тя същата сутрин излязла от вкъщи с неопределената увереност, че това не е обикновен ден. Оттогава не минава ден без да се срещнем. Разхождахме се в парка заедно, ходехме на кино, ядяхме сладолед в сладкарницата на ъгъла. И въобще, прекарвахме си чудесно.
Тогава реших да я запозная с мама. Така и не разбрах защо мама не я хареса. Заведох я вкъщи, представих ги, а мама пребледня, скара ми се и ме изпрати в моята стая. Попитах мога ли да взема и приятелката си с мен. Тогава тя се разкрещя да спра да фантазирам, да се държа като прилично момиче и да не й се подигравам….
На другия ден мама извика семейния ни лекар. Той дълго време разговаря с мен, разпитваше ме за най-различни неща - всъщност беше много приятно. Той се интересуваше от нещата, от които само моята приятелка се интересуваше. Никога не бях говорила за мечтите, сънищата и нещата, които ме интересуват, с никого другиго - нито с мама, нито с братовчедката ми, нито с някоя от приятелките на мама или пък лелите и бабите, които идваха в неделя. Накрая, лекарят помоли мама да отидат само двамата в другата стая.
От следващия ден се започна едно безкрайно ходене по различни кабинети при различни лекари. Вече не беше толкова интересно. Всички до един започваха със същите въпроси, и накрая ме помолваха да изляза, за да останат насаме с мама. Повечето от кабинетите имаха хубава приемна с приятна сестра, която ми предлагаше бонбон, или сок, или нещо друго. Но не всички. Пък и аз не обичам толкова много бонбони.
Тези дни ми оставаше много малко време за приятелката ми. Веднъж я помолих да остане за през нощта. Реших да не казвам на мама, за да не я тревожа. Приятелката ми остана, и сутринта тихомълком се измъкна. Никой не забеляза. След това започна да остава почти всяка вечер. Прекарвахме си чудесно.
Мама започна да се чувства зле. Имаше цели дни, в които не излизаше от вкъщи, и пращаше домашната ни помощница да пазарува. Беше ми много мъчно. В такива дни тя говореше много тъжни неща, и аз предпочитах да стоя в стаята си и да си приказвам с приятелката ми.
Когато завърших училище се почувствах много облекчена. Там не беше много интересно, пък и всички ученици непрекъснато ме дразнеха. Учителите се стараеха да не ми обръщат никакво внимание. Когато вдигах ръка да отговоря на някой въпрос те сякаш не ме виждаха и се обръщаха на другата страна. В началото това много ме потискаше. След това приятелката ми ми обясни, че хората са различни, че много от тях често са жестоки и груби, и че ако това ме потиска те няма да коригират поведението си. Тоест, всички ще си продължи по същия начин, само дето аз няма да се чувствам добре. Беше много права. И аз спрях да им обръщам внимание. Само че така беше доста скучно. Затова помолих приятелката ми да идва с мен на училище. Поне в междучасията имаше с кого да си приказвам.
Един следобед след като бях свършила училище, се разхождах в парка. Прибрах се късно. Мама я нямаше - бяха я откарали в болница. След това не се върна. Казаха ми, че никога вече нямало да се върне. Останах сама.
Беше ми много тъжно. Цял ден седях на една пейка в парка и разговарях с приятелката си. Но дори тя не можеше да ме успокои. Аз всъщност не бях много привързана към мама. Но празният дом ме потискаше. Тръгнахме си от парка по тъмно. Пред вратата на дома ми някой беше оставил прозрачна кутийка с няколко сладки.