автор: sradev

"Белият Вещар може да бъде срещнат в планината по време на буря. Ако заедно със светкавицата се го попита, той може да отговори на всеки въпрос. Но въпросите трябва да бъде задавани едновременно със светкавиците. Малко избързване или закъснение и ще ви излъже."
Из апокрифните записки на Самовила

Пролог

Млади-луди из Балкан хукнали,
не се намерили, какво още търсят?
Луди-млади порой срещнали:
мокри кокошки - блато отръскват.

Черни облаци, черни светкавици
черни води, не реки - калища.
Къде на баир търсят празници,
кога от небето - мрачни халища?

Пъплят нагоре - срещу пороят,
от мрачни долове - а черен е върха,
от блато смрад - с порой ще мият,
надежда тика ги - срещу страха.

Върхът мрачен на сив камък стъпил:
гръмнато дърво - на два въглена,
огън изгаснал - с порой се давил,
тревички две - свити в ъгъла.


Къщурка

Пред тях изникна къщурка дървена. Живее някой - дими комина. Любопитството ги гложди - кой живее на пътя на пороя? Горди - глупави, подслон не ще молят. Уж вода за чай да изпросят - вода много, но все мътна. Да надзърнат, да си тръгнат. Че връх ги чака и буря за тях пита. Луда-млада гордост лъже. Млада лудост - гордост стърже. Къде в порой огън ще стъкмят? Какъв чай в блато ще варят? Страх от отказ, порой и буря - имат си вътре. И баирът им мътен.

Чай

- Заповядайте, влезте - врата отворена!, дочу се мощен глас.
Те пристъпиха несмяло прага на малката, полу-вкопана в земята кухничка на къщата. Като се брои и кухничката ще да се насъберат два етажа: полу в земята кухня, полу-стая под покрива, и етаж по средата. Но и така валеше, че нямаха и време да се озъртат.

Пред очите им се появи купчина камъни, огън под тях. Ни огнище, ни камина, ни печка. И всичкото заедно. И две гърнета отгоре: по-голямото с боб и потропващ капак, а по-малкото - настрана и плътно захлупено. Зад тази невероятна каменна печка имаше голям дървен пън-маса и две пейки. На едната седеше белокос, белобрад дядо, който дялкаше брезова летва.
- Добре дошли, ще пиете по един чай докато стане боба.
- Ами, ние...
поискаха да кажат нещо, но дядото вече с меки движения наливаше в две пръстени чаши от по-малкото гърне. Беше шипкова отвара, гъста и червена като кръв с аромата на горски билки, борове и бъз. И едно "бурканче" от зелен камък пълно с мед и две сребърни лъжици се появиха пред тях.
- Подсладете си и от меда, че да се стоплите. Ето на тези плочи закачете дрехите, та да изсъхнат. - дядото им показа две високи плочи край печката-огнище.

Каквото си бяха намислили, каквито речи за извинение бяха си приготвили - изпариха се с първите облачета пара от дрехите. Като, че ли дядото го познаваха от много години, като че ли вчера са излезнали за малко от тази къщурка, като че ли с дядото се бяха уговаряли на среща, на чай и на бобена чорба. Та той винаги ги черпеше с чай и фасул и все майстореше нещо край огнището. А не можеха да му откажат - та нали за този чай и за този боб бяха дошли при него. Сега си припомниха, че преди да видят къщурката те почувстваха миризмата на боба. Пробила през пороят, през бурята, през мрака.


Наведоха очи, отпиха от чая, па под вежди погледнаха към дядото. Едва сега го забелязаха - беше облечен с почти бяла, белезникава наметка от вълна, която преминаваше в брадата и косата му. И в цялата тази белота, под бялото чело светеха кафявите му очи с един мек, топъл блясък на домашно огнище. Тези очи и разбираха, и прощаваха, и знаеха, и приемаха, и канеха.

- Ние към върха сме тръгнали, - опитаха се да се оправдаят, - искаме още днес да стигнем до него.
- А за днес ли ви е канил? Щото той сега се къпе, чисти, подрежда. Той е малко особняк - не обича неканени гости, крие се зад облаци и мъгли, сърди се и пътеките му стават хлъзгави, когато някой дойде неканен или не навреме. Но като се спретне е много любезен.
- Но ние за днес сме си планирали да стигнем до него.
- Днес вечер или утре сутрин? Защо да го стряскате сега? Ще останете да си починете горе в одаята, да се измиете и подредите като за връх, и с ранното слънце да тръгнете на срещата. Сигурен съм, че тогава ще ви приеме както се подобава.

Одаята

Като дойде времето, дядото ги заведе на етажа, където беше Одаята. Там също имаше подобна печко-огнище, също гореше огън, но вместо гърнета отгоре имаше голяма каменна чутура с вода.

- Гребнете си от водата, измийте си лицата и лягайте.

По-голямата част от одаята беше един дървен нар, педя, педя и половина над пода, покрит със също като наметката му огромно одеяло, над което беше бухнала завивката от пухеста вълна, като че ли навъзани хиляда къдели. Измиха се, завиха се с този вълнен пух и потънаха в също така пухкав сън.

Рано сутринта зелени, сини, розови, жълти, теменужени и не знам какви си още лъчи ги погъделичкаха по очите. Ококориха се и забелязаха, че те излизат от нещо като прозорец и се разхождат по брезовите стени, по цялата одая, отразяваха се в каменното огнище в хиляди искри и непрекъснато се променяха. Не, това не беше прозорец като в градовете - това бяха планински кристали, преплетени, прилегнали плътно един към друг, разнопосочни, пречупващи светлината многократно. И първите лъчи на слънцето преминаваха, отразяваха се, пречупваха се през тях, за да достигнат всяко ъгълче на одаята. И всяка секунда сменяха своят калейдоскоп, заедно с движението на слънцето. Беззвучни, но носещи оня повик към върха, който ги беше докарал тука. Измиха се, попритегнаха дрехите си, простиха се с дядото и поеха пътеките към върха.

Върхът

Слънцето сушеше пътеките, подгонваше ранната мъгла, изтриваше следите на вчерашната буря. Червените очички на скалите весело им намигваха, докато те бързаха да не закъснеят на срещата си с върха. И не закъсняха!

А той се беше спретнал, като за чакани гости. Камъните му искряха в светлините на младото слънце с последните капчици роса, въздухът му беше изкъпан и синкаво-прозрачен. В подножието блестяха реки и езера, зелени гори, сиви, кафяви, бели скали, виждаше се всеки камък, всяка тревичка, всяко листенце от неговите владения. Но това бяха само обувките на краката му! Над върха небето се беше изчистило, напълнило със слънце и облекло с онези невеоятни оттенъци на на синьото, които уж изглеждат като един и същ цвят, но като преместваш погледа си - все е различен. Синевата ставаше ту по-бяла, ту по-дълбока, ту по-прозрачна. И колкото и да я гледаш - не можеш да й се наситиш.

Колко време стояха там със затаен дъх - не разбраха. Едва лек повей на вятъра ги събуди от това вцепенение и им припомни, че времето на аудиенцията е на приключване. Простиха се с върха, тръгнаха да се връщат в долината, напълнени с небе и светлина. Кога пак ще имат среща с върха - само дядото знае. И ще ги чака с чай и бобец.


010305

Сладар