Ръцете и - тъй нежни. Очите и изпълнени със сълзи, бляскащи на слънчевата светлина, озарявайки полето в небесно син цвят. Пухкавите и устни, които трепереха заради риданията и. Сълзите се стичаха по бузите и и скигаха до устните и. Тя болезнено преглътна и нежно докосна лицето му.
Искаше да говори, но не можеше. Искаше да издере красивото му лице заради глупостта му. Искаше всичко това да не се беше случвало. Той кимна, сякаш прочел мислите и. Беше решен. Твърдо решен. Обърна се, а лицето му бе мъртвешко бледо. Скочи на седлото и препусна на север. Високата трева на полетата галеше краката му, дърветата се накланяха от повея на вятъра, който стенеше в ушите му и болезнено му напомняше за риданията на жената пред колибата.
Тя мълчаливо гледаше след самотния конник, докато той се скри зад хоризонта. След това влезе в колибата.
Яздеше без да спира към най-близкия град. Припомни си миналото си. То беше без значение. Историята му беше без значение. Дори името му бе без значение. За него най-важен беше дуелът. Мислите му се разровиха дълбоко в паметта му, в онзи съдбовен момент, няколко години преди това, когато се беше зарекъл да стане най-добрия воин на света. Миг, който бе определил края му още на млади години.
Дълго време той беше обикалял из света, търсейки достоен противник. Повечето побеждаваше с хитрост, някои благодарение на уменията си, трети поради чист късмет. В течение на годините уменията му се усъвършенстваха, докато накрая не срещна човека, който наричаше себе си Снежното острие. Той беше най-равностойния противник, срещу който се беше изправял. Бяха се били в продължение на половин ден, потта се стичаше от телата им, мечовете се удряха с дрънчене. Въпреки това Снежното острие беше по-добрия. Това си личеше още от началото на дуела. Малко преди пладне, Безименния падна на земята с опряно в гърлото острие. Снежното острие го беше победило.
- Момче, ти се биеш много добре. Затова ще пощадя живота ти. Но след десет години, когато натрупаш повече знания и умения, ела на същото място. Ще те чакам. - беше казал той.
И след това си беше отишъл.
Мъжът върху бясно препускащия кон тръсна глава. Миналото нямаше значение. Съсредоточи се върху дуела. Съсредоточи се върху смъртта си. Притесняваше се, и имаше защо. При мисълтта за срещата със Смъртта, потръпваше. Срамуваше се от страха си, но въпреки това се стараеше да не го показва. Вятърът свистеше в ушите му, а ръцете му стискаха поводите на коня така силно, че си причиняваше болка. Но той не и обръщаше внимание. Тя нямаше значение.
Премина през планини и гори, през езера и морета. Няколко дена пътува без да спира. Конят му умря и той продължи пеша. Вървеше като че ли го гонеше самата смърт. Само понякога се отбиваше в някое село да си вземе храна и провизии. Спеше по няколко часа, а като се събуждаше беше отпочинал. И един ден, няколко дни преди започването на зимния сезон, той спря на мястото. Поляна, окъпана сред пищни цветя и дървета, осеяна с падналите златисти, червеникави и кафяви листа на дърветата, съборени от вятъра.
Огледа се и извади меча си.
- Значи дойде - чу се глас някъде зад него. Той светкавично се обърна и съзря Снежното острие на няколко метра от себе си. - Не го очаквах.
- Стига празни приказки, човече - той се очуди, когато забеляза че гласа му беше твърд и суров; в него нямаше нито едно трепване. А беше застанал пред смъртта си. Знаеше го, и то много добре. - Време е да започваме.
- Щом желаеш - промълви бавно противникът и извади меча си. Острието проблесна на последните слънчеви лъчи. Вече се стъмваше, а и тъмни облаци закриваха слънцето. Двамата стояха с извадени мечове и се гледаха известно време.
Ситни дъждовни капки закапаха от тъмните облаци. Миг по-късно заплющя силен дъжд, който проникна дълбоко в дрехите на двамата и се стичаше по остриетата на мечовете. И той нападна. Удар след удар. Дрънчене. Снежното острие парираше с лекота, а движенията му бяха бързи и грациозни. След това той нападна. Двамата противници подскачаха, а капките падаха на земята. Човек като ги гледаше би казал че са така грациозни и бързи, че биха избегнали самите дъждовни капчици, сипещи се върху им.
И тогава острието прониза гърдите му. Беше направил грешка и го осъзна. Но твърде късно. Погледна Снежното острие. Усмихна се и една сълза капна от окото му. Все пак беше най-добрия мъж-воин на света. Вгледа се в красивото лице на Снежното острие. Тя беше красива, може би най-красивата жена, която беше срещнал през краткия си живот. Очите им се срещнаха. Как упрекваше той своя избор, мразеше своето себелюбие и желание да бъде първи. И осъзна че това беше жената на неговия живот, тази за която той така бленуваше и тази, която го спохождаше в сънищата му. Той се усмихна и последната му мисъл бе че смъртта не е така лошо нещо все пак.
Снежното острие се отдръпна от гроба, който собственоръчно бе направила за мистериозния воин. Усмихна се. Беше смел и заслужаваше по-добър живот. Но може би това бяха отредили Боговете. Наведе се и заби меча му леко в гроба. След това оправи немирен кичур от косата си и се изправи, тръгвайки на запад, към нежния залез на слънцето.
А някъде далеч от там, една жена ридаеше пред малка дървено-сглобена къщурка. Имаше красиви небесносини очи, а сълзите в тях ги правеха още по-пленяващи. А тя плачеше заради този, който беше обичала. Заради този, който сега е мъртъв и този, който не я беше обичал така, както тя него. Тя изтри сълзите от лицето си и след това замахна към корема си с меча.
И слънцето залезе така бързо, както залезе животът на двама души, погубени от една дева-воин.
---------------------------------------------------------------------------------
Лежеше, а над него времето летеше и нощтта смени деня, а пък утрото изгони дъжда, носейки разпокъсани вълма мокра мъгла. Клоните на дърветата около гроба му се поклащаха от раменете на навъсения северен вятър, птици прелитаха над вечната му утроба в земята, а той лежеше и времето летеше над него. Тялото му лежеше, мечът стърчеше забит в пръстта над него и ангелите не дойдоха за душата му. И демоните не дойдоха, само гарван кацна върху предпазителя на вярното му оръжие, объркан от упойващия аромат на леш, просмукващ се през пръстта над мъртвия войн.
Защото беше именно мъртъв- това го знаеше още в мига, когато се надигна и отърси пръстта от себе си. Взе верния си меч и се огледа за коня си. Тогава си спомни, че е дошъл без кон... и че дори да имаше, благородното животно не би го допуснало до себе си, камо ли да го яхне. Прекрасно знаеше защо.
Спускаше се бавно назад. Минаваше през поля, гори и езера. нямаше нужда от храна, сън или почивка. Обувките му се разпаднаха, дрехите му се превърнаха в дрипи, но той крачеше, крачеше, крачеше. Вървеше все напред, а когато затвореше очите си, възпалени от тази непоносима за мъртвата му душа слънчева светлина... веднага виждаше посоката, мигом усещаше присъствието на своя победител. Усета към Снежното Острие беше все едно подушва нечий мирис от много далеч, все едно чува равномерни стъпки от някой, крачещ далеч пред него ... като да те води чувството за недобре свършена работа.
Много хора се опитваха да го поразят и бързо загуби илюзиите за някаква неуязвимост. Всеки хитрец имаше меч с гравирани символи по острието. Да получи удар от такова оръжие беше равносилно да изтърпи цялостна пречистваща молитва, изречена от искрен във вярата свещенник. Много хитреци загинаха, докато се опитваха да нанесат този решаващ удар със своите свещенни мечове. Нито един дори не успя да го застраши, защото той беше бърз както никога. Минаваше през селища и крепости, през армии и засади като черен вихър, понесъл светкавичната гибел върху крилете си. Нищо не биваше да заставава пред пътя му, нищо не оставаше след отминаването му... и една вечер я настигна.
Тя- Снежното Острие, и още един силует... мъжки силет.... се къпеха в горещ минерален извор насред някаква забравена и от злото пустуш. Усетиха го преди да ги доближи, а и той не се прикриваше. Просто крачеше, крачеше, крачеше през оставащите метри и мечът гореше ръката му, отдавна спрялото да тупти сърце тежеше в бездиханните му гърди, погледа му минаваше безразличо през съвършеннните извивки на излизащата от горещия извор Снежно Острие. С върховно безразличие продължи да крачи без да сменя посоката, влизайки право в пролуката между двамата си противници. С върховно презрение ги остави да го обргадят и да го нападнат от две страни.
Беше кратка битка. Не можеш да разстроиш ритъма на противник, който не диша, не можеш да надмогнеш бързината, идеща от самия мрак. Само осем прозвънявания на меч в меч огласиха нощта и непознатият мъж падна, разсечен почти на половина. Горещата му кръв плисна и заля студения сняг. Мъжът падна, но обичта му към жената го задържа в съзнание още няколко мига:
- Който и да си ти- спри! Заклинам те , не я убивай!
Мъртвецът не бу обърна внимание. Вдигна меч за поздрав срещу останалата сама Снежно Острие и нападна. Сблъскаха се като летни бури, трясъците на едновременните им удари се преплетоха като пресрещащи се гръмотевици, остриета им се вплитаха в бясна завеса, гърчеща се напред назад между телата им. Руните по нейния меч проблясваха ядосано, когато неговото острие и бързината на крайниците му ги отвеждаха миг преди да се забият с огън и пламък в мъртвата му плът. Дъхът й яростно облъхваше безизразното му лице. Погледът й с гняв се забиваше в обезличените черти на някога красивото му лице.
Но нито гневът й , нито яростта на меча й , нищо не успяваше да стигне до възкръсналия й противник. Отгоре на всичкото той някак си се нагаждаше към техниката й, правеше все по неефикасна всяка маневра, отвеждане и контраатака. Накрая й отне инициативата и с внезапен тласък на рамото я повали на земята. В падането си тя посегна със разсичане към нозете му, но той я изпревари и ритна лакътя й със сила, от която мечът й направо отлетя. В този миг тя разбра, че е обречена, но не изпита нито жалост към себе си, нито колебание в съдбата си:
- Давай, изчадие!
- Умри! - мечът му проблясна по- бърз от мълния и отне живота на жената.
Кърваво цвете избликна под лявата и гърда, когато издърпа острието си от плътта й. Погледна я безстрастно в огромните, заспиващи за вечен сън очи и не усети нищо освен нетърпение да заспи до последната си жертва. Да заспи и този път да не се събужда. Но в мига, в който прекрасните устни на Снежното Острие потрепериха за последен път- в този миг, в мига на своята закъсняла и така безсмислена победа- в този миг той си спомни, че е загубил нещо много по- голямо от собствения си живот... и не тук трябваше да се върне към вечния си сън.
Наведе се и затвори с неочаквана нежност клепачите на Снежното Острие. После пое в единствената възможна посока.
Вятърът се провираше през дупките на окъсания му плащ и го дърпаше за раменете. Снегът обгърщаше босите му крака и се топеше от скверната топлина, излъчваща се от мъртвата плът. А той крачеше, крачеше, крачеше и само за малко се отби в близкото селище, заповядвайки им да отидат на горещия извор в планината и да погребат един войн и една красива, поразена в битка жена.
Крачеше, крачеше, крачеше и скоро наближи една малка дървена колиба с очакващата го в нея жена. Знаеше, че в мига, в който прекрачи прага на своя дом, нечистата сила ще го напусне и този път ще е завинаги. Но искаше поне за миг да остане в съзнание и да поиска прошка от своята любима, която беше напуснал, за да отиде и да умре.
Намери вратата открехната... и не за добро го чакаше зеещ празният му дом. Пуст, студен и мъртъв като самия него, без своята стопанка, даваща живот на всяка малка вещ, на огнището и весело тракащите калаени паници. Дори масата стоеше някак виновно неоправена, занемарена, с потънала в прах покривка... без нея за него нямаше място тук... но къде беше тя, нежната жена с небесносини очи? Нима вечната й любов се беше оказала лъжа? Къде беше тя, когато искаше за последно да поседне на земята в краката й, да сложи глава на коляното й и най накрая да захвърли мрачния огън, бучащ в гърдите му вместо истински живот.... къде беше тя?
Чакаше го в любимата си градина.
В мъничък като на дете гроб.
Без кръст- с плоча и надгробнен камък, върху която трепераща, суеверна ръка беше надраскала знака, полаган над вечното ложе на самоубиец. В този миг разбра всичко. Падна на колене и крясъкът му продра зимното небе. От изсъхналите очни орбити закапаха сълзи. Те падаха в скута му и изгаряха скверната му плът. Търкулваха се по бузите му и оставяха димящи следи от светена вода, стичаща се по кожата на възкръснал мъртвец. Беше горчив, горчив, горчив, мъжки плач. Падна по очи върху плочата, прегръщайки надгробния камък, а риданията разстърсваха отдавна забравилото да диша тяло.
- О, скъпа моя, защо го направи? Защо? Защо за мен? Заради мен? О, твоите небесносини очи, крехката ти усмивка, прошката ти, когато с едно погалване превръщаше гнева ми в разкаяние... защо скъпа, как можа да ме накажеш така? Защо, защо, защо?
Риданията му го разкъсваха, но не го убиха, сълзите му го изгаряха, но не го убиха. Мъката му почти го събуди за живот, но не го уби. Посегна към меча си, но го спря въпросът какво ще прави, ако и ТОВА не го убие... защото искаше окончателната смърт именно сега, в този миг, върху гроба на най- чудесната, вярна и нежна жена, която беше същесвувала на този свят.
Чувството за вина беше нещо неизразимо, то се сля с обичта, мъката и чувтвото за загуба. Взрив от болка и смирение изпепели злото в него и го просна като празна обвивка върху нейния гроб.
И мракът напусна тялото, което животът беше изоставил толкова отдавна.
Но имаше една последна ясна мисъл, пробляснала в хаоса от чувства и настъпващо вечно угасване. Последно , безутешно прозрение: Някой действия имат необратими последици- а Той беше сгрешил още в мига, когато я остави сама и да отиде да се бие със собствената си смърт. Беше умрял още тогава, още в мига,когато обърна гръб на тази градина, този дом и тази жена.