автор: Selena

На "танцуващият с тъмнината"...

Има ли смисъл да описвам залата, където се намирам. Нима не си в нея? Не те виждам, но сигурно си тук, няма къде другаде да си. Огледай се и виж пурпурните пердета. Как мислиш, има ли някой, който се крие зад тях или на мен така ми се струва?

В ъгъла на залата съм. Не се оплаквам. Не ми е скучно. Последното танго, което изиграх, още гори в мен, така че сега спокойно съм опряла гръб в стената и наблюдавам другите, а в устата си усещам вкус на пепел. Очите ми са присвити, следят внимателно движенията на танцуващите, обиците ми отразяват светлината със студен блясък и накрая с нетърпеливо движение ги смъквам от ушите си. Грубо, почти ме заболя, и ги захвърлям на земята. Някаква жена, която бързаше ги видя, поколебава се, после хищно ги поглежда, но ги отминава. Сигурно до края на вечерта ще съжалява и замислено ще търка възглавничките на ушите си. Туземките носят обици. От кости на мъртви животни, които мъжете им са убили. Правят го за да привлекат мъжете си и за да се чувстват красиви. За да изтанцуват туземските си танци. Толкова е важно да изтанцуваш танца си. Толкова е важно долната част на ухото ти да е опъната и пристегната в нещо, което блести и е направено от кост на мъртво животно.
Седя в ъгъла и гледам танцуващите. Чувствам се твърде добре и отпивам от чашата си. Червилото ми остава по ръба й. Чувствам се добре без червило. Съвсем малка част е останала размазана в ъгълчетата на устните ми, но скоро и тя ще се изтрие оттам. Дали туземките, които са късали от месото на убитите животни, в даден момент са установили че засъхналата кръв по устните им ги прави по-съблазнителни. Че така се харесват на мъжете и боговете си. Биологичните детерминанти винаги са били моя страст. Сега особено много. Почти съжалявам, че в залата няма животни. Има само хора, много хора, които не си обръщат кой знае колко внимание взаимно. Увлечените им с прекален патос движения изпотяват стъклата на залата. Тромавите им тела са преплетени , почти отчаяно вкопчени, а аз притварям очи, полу - отегчена от тях, но все пак безсилна да откъсна погледа си. Не съм танцувала като че ли от стотици години, а последният мъж, който ме покани на танц вече се изнизва унижен през задната врата на залата. Извиних се с това, че кринолинът ми е счупен. Всъщност аз не нося кринолин. Нося черна рокля. Краищата й висят на безжизнени парцали около глезените ми и се влачат унило след мен. Придават ми вид на странно растение, което е изтръгнато с корените му, но е останало с тях. Те нямат на какво да се опрат, но се влачат и оплитат в краката му. Забравих как изглеждаше влажната черна почва, знам само че не искам да усетя стъпките на тангото отново, защото - нима не е известно, че тангото е изтощителен танц. Тъй като няма на кого да издам тайната си, ще я споделя на стената. Тангото изпива всичките сили на човек, който се е оставил изцяло на ритъма му. Петите ми още кървят, а ако потърся мехлем, сигурно ще попадна на такъв, който е направен от мъртво животно. Затова стоя в ъгъла и се наслаждавам на гледката, която се открива пред мен. Търся за капчици кръв по пода на залата, но ми е трудно да ги различавам от останалите телесни течности по пода.
От време на време усещам чужди погледи върху себе си. Усмихвам се тъй като знам че петите ми кървят и е невъзможно да се отделя от стената. Случва се да ме целуват по врата докато въртя замислено пръстена на ръката си и си тактувам наум. Какво правя тогава? В повечето случаи не усещам нищо освен струйките хлад, които се стичат по тялото ми. Те ме екзалтират, спират се по гънките на тялото ми и после биват заместени от следващите.
Знам че вече мога да се отделя на стената, петите ми са вече оздравели. Виждам няколко мъже в отсрещните ъгли на стаята. Сами са, захвърлили са вратовръзките си. Дали не им напомнят на зъбите на животни, които туземците някога са окичвали на шиите си? Усмихвам се, червилото в гънките на устните ми придава сладострастен вид. Всъщност без грим приличам на дете. Не мога да видя съвсем добре от моя ъгъл, но това, което виждам ми харесва. Погледите на тези мъже помътнели обхождат залата. Чудя се дали да премина като ръжен в огън през танцуващите и да отида в ъгъла срещу мен. Имам усещане, което ме разколебава веднага. Ами ако след като отида там, започна трескаво да лазя и да търся обиците си по пода, да хапя устните си с надеждата да ги направя алени, и спра да въртя нервно пръстена си, за да не разместя красивия нефритен камък на него? Да, знам, че ако стане така, че видя в помътнелите очи искра азиатска степна страст, няма да размишлявам вече за биологичния детерминант , може и да забравя какво значи този термин. Ще танцувам наред с хората, които гледам сега, но няма да ги забелязвам. А обиците ми от кост на мъртво животно ще се поклащат в ритъма на танца. Струва ми се че мъжът отсреща също не вижда добре моите очертания. Не искам да ги доизмисля. Доукрасява. Със кръвта от неговите си пети. На всичкото отгоре не виждам добре оттук... Стената е неповторимо място.