автор: meiia

Вятърът порозовя.
Не бе му се случвало скоро.
От яд. А уж се разсмя
и забрули хълмовете нагоре.
Изрони им цветовете,
побеснял, тревите разроши.
Простря по дърветата
одеждата на разкоша си.
Танцуваше си самотен.
Любимата бе го напуснала.
Свиреше като по ноти
тъгата си, дето я чувства.
Блъсна се в залеза.
Не признаваше поражения.
Лехите обич прегази,
гневен от самота и съмнения.
Прицели се и в небето.
Поигра си с облак ранежване.
Обезсили го, след което
си повярва, че няма нежност.
Последно въздъхна.
Гневът му така уморява...
Искаше да отдъхне
но не можеше да се стаява.
И бушуваше,
любимата за да забрави.
Тя му струваше
толкова разрушени представи.
Хоризонтът я скри.
Без нея хълмовете са голи.
Късно в сърцето си я откри
и не успя да я помоли
да се завърне.
Любимата тръгна топла. Сам,
той почти полудя.
Искаше да я прегърне.
Но беше горд.
И лудя, и лудя, и лудя...