автор: alisa

Стига толкова жива вода.
Много вода изтече…
Някога имах и аз крила.
Остави ме, мокри са вече.
И към началото така ми тежат,
че се превивам цялата.
Как, обясни ми, да те утеша?
Та мене ме няма отдавна.
И да политна - е все наум,
и да заплача - не виждаш.
Гледаш щастливо как тия навън
за нещичко ми завиждат.
Има ли, питам се, за какво.
Казваш - не си давам сметка.
Казваш, че с теб сме почти едно…
Вярно е, само че в клетка.
Клетъчно някак си се делим
и ти ме вместваш в живота си.
Вече си знам, че принцесата спи
не защото е омагьосана…
Но тази приказка е за друг.
Ти си вбесен - не пораствам.
И си измислям отново напук
един много лош вълк във храстите.
Някога ще го опитомя.
А после…и той като тебе
ще ми изпразва от смисъл смеха,
ще ме ограбва на дребно…
Хайде заспивай! И утре е ден.
Всичко на тебе чака…
Стига се мъчих да вдигна криле -
те били станали лакти.