автор: kolebin

На юг към "истинското Мароко"
Импресии
В Маракеш, зад рояци мухи, палми и портокалови дървета, които цъфтят от едната страна, а от другата жълтеят със зрели портокали, се виждаха заснежени планински върхове. В Медината, зад старите й крепостни стени, гъмжеше разноцветна и шумна тълпа в джелаби, а в нея тежко пристъпваха американски туристи с розови лица и фотоапарати. Укротители на змии с чалми свиреха на кротко задрямали кобри, негри в бели одежди потропваха в такт и въртяха пискюлите на фесовете, а до тях тубибът редеше илачите си, разбъркваше адски смеси и напевно изброяваше чудодейните им свойства на кръг унесени почитатели. Група полуразплакани слепци протягаха ръце и напевно редяха: "Ради Аллаха, добри люде, помогнете на нещастните старци!" По знак на тартора им спираха, весело обсъждаха печалбите и пиеха ментов чай. Нов знак и "Ради Аллаха..." Тесните пасажи се разклоняваха в безкраен лабиринт. Магазинчета, окичени с килими, медни тави и бижута - като започнем с гривните от дървото туя, тежки сребърни накити дошли от Сахара, до натруфени с орнаменти злата. Миришеше на сандалово дърво и немити тела, слънцето се процеждаше през окачените над главите разноцветни прежди, под тях се разтваряха ковчежетата със старинни накити и умели имитации, а в магазините за черна магия се продаваше ръката на Фатима - срещу лош поглед - наред с хамелеони, с цярове за любов, за неверни съпрузи или немощни мъже.

Все по на юг, под Атласа, усещахме замръзналото от векове време, с бавно пристъпващи в мрачни дефилета камили и реката, която изчезва мистериозно в пясъка на пустинята; червеникавите къщи на дуарите, които се сливаха със зъберите на скалите; оглеждахме със страхопочитание "сините хора" в оазиса, от който един-единствен път се губеше между дюните, към дълбините на този стар континент. Път, който превръщаше оазиса от край във вечно начало към незнайното.

Печатът на пустинята
Хората са странни същества - достатъчно бе да се опъна, защото ми се живееше "в цивилизацията", а не да обикалям някакви пущинаци - и за колегата ми Луи се превърна във въпрос на чест да ме хване за ушите и да ме помъкне със себе си. Беше преподавател, но между другото. При всяка възможност поемаше с очукания си Ланд Ровър Дефандер по пистите на пустинята и се завръщаше с богат улов от стотици снимки. Фамилията му - Лулиеру - дълго се преплиташе в устата ми, а когато сполучих да го произнасям, необходимостта отпадна. "Луи! - отбелязах по туй време. - Странно че си фрацузин, а сме приятели." Адски се възмути - той французин? Чист бретонец, както личало по всичко. От тия келти, които още пети век заселили най-западната част на днешна Франция и независими до 1532-а година. Заливаше ме с факги от историята им, но и аз не му оставах длъжен. Та се разбирахме.
Хич не обръщаше внимание на хленча ми - от шумната му каруца, от безкамилието и от всичко, за което ми хрумнеше. "Ей ти първите птиченца" - сочеше необичайна (поне за мен!) гледка на впрегнати в рало камила и магаре. Търпеливо ми обясни, че оставените да съхнат кактуси не са варварски унищожени, а напротив. Само така се хващали и някой ден ще бъдат непробиваема ограда на парчето земя пред нас. По моя молба щракна старо дърво с накачени по клоните му кози - защото го интересуваха хората, а не природонаучни екзотики.
Време е да призная, че с всеки изминат час и ден се захласвах все по-вече, благодарен на Луи, че не ми трие носа - "Казвах ли ти, а?" - а съвестно ми показва чудеса, и за всяко от тях има по две думи. Пътувахме по долината на река Драа. "Тия укрепени селища, наричат се кцар. - сочеше той. - Строени от коренното население, берберите. Смята се, че са заимствали от римляните." Или за хилядолетните скални рисунки. Или...
Не подозирахме, че наближава мигът на големия ми удар. Бяхме достигнали Мхамид, предверие към същинска Сахара. Забравена табела оповестяваше: "От тук до Тамбукту са 52 дни с камила". От надраскани на стена йероглифи (които трудно причислих към знаци от кирилицата), успях да науча, че в туй кафене един наш не много грамотен Гошо е пропилял шест години от живота си. По всичко личеше, че тоз Гошо туря венец - и край - на пътуването ни, когато Луи със страхопочитание в гласа ми посочи един от "сините хора на Сахара". Както вече бях научил, те обвиват главата си с шешия, парче черен плат, от процепа на което виждаш само очите. Дрехата надолу, боядисана с индиго и то оставя следи по кожата. "Първият номад в живота ми!" - рекох, впечатлен, а номадът ни приближи и на безупречен френски оповести колко се радва на тая неочаквана среща. Съобщи на ошашавения Луи, че е стар приятел на nеsrani - белия неверник. "Запознахме се при необичайни обстоятелства" - обясни той деликатно, а аз след възклицателно-разпознавателни интонации: "Салах? Салах!" - потвърдих неохотно. Не е зле да опиша необичайните обстоятелства.
Малко след пристигането ми в Мароко се запознах със студент, възторжен почитател на развитото ни соцобщество. Беше чел купища книги по въпроса и с вещина ми сочеше колко добре съм си живял в лоното му. Добре, зле - не бе негова работа - смятах аз, но търпеливо го слушах. Дрънка, дрънка, па ще изчерпи борческия си плам. Не би! Като ми писна окончателно, го натирих и то лошо. Така че люто засегнатият Салах (ясно, че бе той) заплаши, че ще се оплаче в посолството ни. Толкова! А седмица по-късно в Казабланка се сблъсках най-случайно с едно капитанче от полицията - според пагоните на новичката му униформа. Отново Салах! Гадна история - като че не ни стигаха наш'те хрътки! (À познайте, когато посланикът ни в клин, ни в ръкав ви покани на вечеря, дали в туй време ще ви ръшат жилището?)
Тъй че разбираем бе въпроса ми към Салах - този път защо се е маскирал. Не, увери ме той. Произхождал от номадското племе Региба под Атласките планини. И ни взе със себе си в паметно пътуване - на гости при неговите роднини. Посрещнаха ни пронизителните "юу-юу" на жените, произнесох сносно формулите за поздрав и както предрече Салах, спечелих сърцата на безбройната рода. Сетне седяхме на червен килим от Шишауа, пихме ментов чай и според добрия тон говорихме за времето. "Chta maquench! - Няма дъжд!" - каза nеsrani, тоест аз, и всички клатеха глави: "Machin mzian! - Лошо!" Бащата на Салах добави тежко: "Има дъжд само да измие устата на скакалците!" и отново всички мърмореха, че тая работа не е на добре. Ядохме мешуи, печена на жарава овца, и почетните гости трябваше да изядем очите. Гледахме упражнения с камили и по-малкият брат на Салах се вкопчи в опашката на препускаща камила, сетне хвана задния крак и я свали на земята. "Така се поставя племенното клеймо" - обясняваше Салах. В друго упражнение настигна животното и с пъргавината на котка стъпи на задната колянна става, а от там на гърба на камилата. "Твой длъжник съм" - казах накрая. "Не, квит сме!"
Салах, както всички хора от юга, беше чувствителен към магията на словото. Превеждаше ни песни за поезията на пустинята, балансираната крачка на камилите и вика на камилчетата, а очите му святкаха при описанието на керваните със злато, слонова кост и черни роби. Защото основно занимание на номадите от Западна Сахара до неотдавна е било да ги ограбват между Тиндуф и Маракеш. Темата за социалистическия ми рай грижливо отбягвахме. Колкото да е странно, май станахме приятели.
Ще ми се да завърша с прощалните думи на Салах: "Човек, белязан с печата на пустинята, остава неин пленник завинаги." Прав беше.
_______________
Медина - град, Стария град
джелаба - дълга връхна дреха
тубиб - лекар, врач
туя - вид дърво, след обработка с красива шарка
дуар - махала

Клюки без поуки.
В ръкопис от 703-та година мъдрецът И'Хабил е отбелязал: "Тъй като най-голямата част от земните и небесни радости се състои в насладата от желани ястия и напитки, както и в употребата на благовония като средство за приближаване към любимата, да им отдадем дължимото." Страхувам се, че българския принос навън, бе повече от скромен. Спомням си рецепта със заглавие: "Питка с едно яйце - скоба - може и без яйце!" Другият ми спомен е за страхотната закостенялост на нашего брата. Познавам хора, престояли над десет години и невкусили местна манджа. Но готвеха разнообразно - боб, зеле, боб, зеле... А неделите боб и зеле! Проводник на местните благини в дома ни бяха боните. Би следвало да се преведе като "слугиня", но терминът не отразява уважението с което се ползват. Ще вметна получила известност случка с ергенска група, след масирано посещение на съпругите им. Отвратени от завареното, жениците се развъртяли - чистене, пране - всичко, дето прави някой като се завре в кочина. Местните с голям интерес следяли външните белези на дейността. Изводът бил: "Ето, пристигнаха боните, скоро ще се появят и жените им." Тъй, без да искат, отразили метаморфозите на българската жена.
Нашата Айша първоначално ни гръмна с количествата злато по нея. Навсякъде - по врат, ръце или крака, нещо дрънкаше и светкаше. По-късно ми изясниха, че туй е единствената им лична собственост. Та влагат спечеленото в злато, когато времената са добри - и продават в черните дни. Покрай Айша научихме първите арабски думи - тенджера, сундук, кифта, магданоз! Лесно, нали? Само че, за да ви разберат при дума като магданоз - трябва да изядете всички гласни. И ще получите идея за звученето на езика. За гърлените им "х"-та да не говорим. На Айша дължим и любовта към кус-куса (нищо общо с нашето тестено произведение!). Приготвя се в двуетажна тенджера - горе, едро мляно жито, което се вари в парата на познати и непознати зеленчуци и месо отдолу. Всичко туй поднесено в кръгъл съд, а върху конуса на кускуса - стафиди и пържени в масло бадеми. Като основно арабско ястие има безброй разновидности. Таджин наричат - по името на използвания глинен съд с конусен капак - всички видове гювечи. Харира - супа от пасирани зеленчуци. Но и боната понаучи нещичко от нас. Жена ми й пълнеше главата с полезни хватки. "Когато имаме гости - казваше й тя, - накрая на всяко ядене ще питаш - някой иска ли допълнително." Веднъж се сети. Протегнаха й чиния: "Да, с удоволствие!" "Да, ама няма повече!"
Истински сблъсък на национални кухни са кермесите - празненствата, които отбелязват края на учебна година. Последния ни кермес се проведе на "Испанските поляни" край Рабат (постепенно ги превзехме и станаха "Българските поляни"). След дълги съвещания жените от нашия лагер се спряха на сармички с лозов лист. Успехът бе голям, а един сириец поиска да закупи всичките двеста или триста хапки (продажбите имаха благотворителна цел). Испанците пристигнаха с продукти за тяхната паеля. Накладоха огньове и в широки тави подхванаха ядивата си - с основа ориз, поне три вида месо и всякакви морски деликатеси, за които му хрумва на човек. Приза за най-свинска паеля спечели приятелят ми Мигел (доста се постара!). Разбира се, изпусна наградата си - изключително пъргаво сукалче. Да не описвам сценките, когато цяло училище, барабар с родителите ентусиазирано се захвана със залавяне на гадинката. Тъй се откроиха и вратарите за последвалия футболен мач. Единият отбор, с отпечатан черен крак на белите си фланелки ("черен крак" е доста презрителното прозвище за европейци, по-дъпго престояли в Африка). Другият - от Испанското посолство. За мое смайване, Мигел отново бе в първите редици на борбата. "Казвал си ми, че футболът не те интересува?!" - пошушнах му. "А кога друг път мога да наритам безнаказано посланика и всичките там бюрократи?" - с риторичен въпрос ми отвърна той. След третата жертва го изгониха, но общо взето бе доволен. Мисля, ненужно е да споменавам, че с испанците си пасваме - като характер и култура. На приятеля ми бе възложена и друга отговорна задача, приготвянето на сангрията. "Взимаш най-евтиното червено вино, лимонада и тикаш вътре нарязани всички плодове, които са ти под ръка. Сетне престоява..." - обясняваше ми той. Следващите действия - да си сипваш с черпак от огромния казан, не се нуждаеха от разяснения.
Ще спомена, ние се водехме като "нашите българи", с правото да каним гости - стига да не са франсета. Тъй на празника се появиха Столè и жена му Милица. Бяха скопски македонци и с тях се разбирахме повече от добре (Самуил или Василий Македоноубиец не споменавахме). Столè носеше pastilla - пастийя, поръчана в испанска фурна. Печиво с плънка от месо на гълъб, бадеми и прочее вкуснотии. Извади и втора кутия. С локум, ама такъв, дето за да опиташ, трябва да биеш път поне до Цариград. И ни удари в земята с някои тънкости - рахат локума, rahat al-hulqum - значело отмора за гърлото! Симпатично семейство, със задълбочаващи се религиозно-кулинарни противоречия. Според него, жена му прекалява с молитвите и неготвенето. Сега пък било рано за ядене! Чуйте я само! Прати към пъкъла всичко, дето може и не може да поеме натам, той самият се отправи към по-гостоприемна трапеза. "Не мой така, Столè! - викаше след него набожната жена. - Не мой се поебава с Дева Мария!" Ние, македоноразбиращите, дискретно се веселяхме от пиперливата свада.
Накрая ще кажа - не знам как работят испанците. Но ако е тъй, както умеят да се веселят, всичко ще да им е наред. Дърпахме въжета, надбягвахме се с чували; играхме на игра с грънци, окачени на клон - в половината бонбони, а другата половина пълни с вода. Чупят грънец, всичко се мята под него, но току-виж... Осмелявам се да съобщя, че и ние се веселихме наравно с другите. Слава богу още не знаех, че съм издънка от най-нещастната нация в света (както бях уведомен наскоро).
Днес, след като го осъзнах, ще река "Забравете всичко писано до тук!" Ще наблегна на гадното им, главоболно бренди Ветерана Осбърн. Единствено хубави са рекламите му - бикове по хълмовете на Испания. Ама и те не чак толкоз! Тъй де, ако ще хленчим и плюем, какво по-лесно от това!

Семкаджията от Рабат
През '83-та почнах работа в столицата на Мароко. Намерих си жилище по джоба на булевард "Фал Улд Омеир", в Агдал. Квартал - бивше величие, където вилите изчезваха една след друга, а на тяхно място израстваха три-четири-етажни блокове. Беше на пет минути от университета и по средата между две мускета (печалният опит ме бе научил да уважавам чуждите религии, но по-далече от високоговорителите, с които посреднощ призовават правоверните на молитва). Почти по същото време гаражът на един блок, заселен с португалци, отвори врати. Подобен жалък опит за търговия видяхме у нас след 89-та, когато сума лековерен народ изгоря. Сиди Муса беше сложил масичка на входа и продаваше слънчогледови семки. Обреченият, бих казал, скръбен вид на Муса, говореше, че тая няма да я пребъде. Като ревностен защитник на унижените и оскърбените станах негов редовен клиент и при всяко минаване освен поздрава си казвахме подходящо тъжни слова.
Закрепи се! Към края на четиригодишния ми престой, продаваше вече и тиквени семки. Един ден му рекох "Сбогом, прощавай!", мислех завинаги.
Но човек никога не знае какво го чака и ето ме - след нови три години - отново в Рабат. Обикалям познатите места, виждам и познатото магазинче. В същия гараж, но модернизирано - с хладилник, фризер - всичко, както се полага за почтена бакалничка. Видяхме се с Муса, прегърнахме се. Казахме си две думи, а сетне той ме гръмна. Посочи ми новия триетажен блок отсреща - блок с три входа! - и радушно ми предложи да наема апартамент в неговата кооперация.
Според местните критерии Муса не беше богат. Беше работил съвестно - поне по десет часа дневно, беше се позамогнал, не повече. Но станах очевидец как един беден човечец с честен труд бе стъпил здраво на краката си - точно за седем години. Което би трябвало да е възможно и за всяка що-годе нормална страна. Нормална страна ли сме?
***
Жиро и пъстървите
Жиро беше французин и мой колега в Рабат. Беше голям перко, а по едно време и пациент на сънародника ми, доктор Минко Дулев. Из троянския край имало цели села тъпкани с Минковци и Дулевци. Е, и нашия доктор беше някъде оттам. Но думата ми е за Жиро и за туй как го докара до лекарска намеса.
Запален рибар, един ден той се прикачи към някаква група, която с джипове, а накрая с магарета пое към Атласа*, по следите на планинска пъстърва. Дотук добре, но вместо за ден-два, Жиро зачезна седмица, че и отгоре. В резултат на което и поради куп други волности, последва заповедта му за уволнение. С това завърши видимата част на събитията. Защото Жиро се завърна и ни риба ял, ни риба мирисал, продължи да си работи.
Но французите са с крехка и необръгнала психика. Тъй че Жиро опря до Минко - именно поради неуволнението си. Защото предизвикал спешно събиране на французите. Били единодушни, че Жиро е безотговорна хайта и си заслужава заповедта. Но от друга страна, ако някакви си мароканци почнат - и продължат - ей тъй, с лека ръка да уволняват франсèта?! Създава се опасен и недопустим прецедент - решили те. (Хрумва ми незабавно за злорадството като единствена реакция, ако хайтата беше нашенска). Последвало искане за среща с директора. На която среща не се произнесла думичка. Влезлите положили на бюрото на големия шеф жалба. Оплаквали се от пладнешкия разбойник, дето управлява склада и краде от него както си иска, защото е и племенник на същия този директор. Сухо изложение с много конкретни факти, които големият шеф прочел много мълчаливо. Сетне тишината била нарушена от тракане на чекмеджета и на бюрото кацнал злополучния за Жиро лист хартия. Съща Темида шефът претеглил оплакването и заповедта, чисто по човешки се почесал - и ги отправил в забвение - скъсани, в кошчето за боклук. Влезлите напуснали директорския кабинет, след размяна на учтиви поклони. Сетне сдъвкали завърналия се злополучен рибар. Дотам, че потърси споменатата лекарска помощ срещу душевни травми. С което кръгът се затвори.
***
С времето си изясних още една загадка - защо Жиро живее доста мизерничко, почти като нас. Хайде, в нашия случай държавата ни прибираше парата, но той? "Пестя!" - каза ми Жиро един ден. С жена си успели да купят запусната воденица, някъде в Пиринеите. За да я потегнат, се принудили да работят навън. Почти всичките си пари превеждаха на строителна фирма, а един път месечно получаваха снимки от бижуто си. Които снимки гордо показваха - горе-долу три години. Ремонтът свърши, те си прекратиха договора и със сърдечна покана за посещение, ни напуснаха.
Едно е снимки на воденица, а съвсем друго реставрираната величествена сграда, която без колебание бих нарекъл замък (е, от по-дребните!). Според подобна липса на критерии назовах "река" минаващия през мястото на Жиро безименен поток. "Тъпкан е с пъстърва!" - тъжно сподели той. Гледах го удивен: "Я чакай! Няма ли да хапнем по една-две?" - сочех източника на вкуснотията. "Не, няма да хапнем" - още по-тъжно рече той и накратко ме осветли по въпроса. Като отколешен почитател на божията твар, още с прибирането си, направил спретнато бентче. Тъкмо го довършвал, забележете, в собственото си място, когато го навестил баджанакът му. Който освен баджанак бил и горски. И горският баджанак без грамче колебание му треснал глоба - за намерението на Жиро да престъпи закона. Дни по-късно една особено нахална пъстърва предизвикала нашия приятел. Няколко часа се въртяла около носа му - а всъщност край всякакви примамки, естествени и изкуствени. Накрая Жиро не издържал и гръмнал във водата. Спукал мехура на досадната твар, но предизвикал и ново роднинско посещение. Не му се влизаше в подробности, но този път освен за глоба се споменавало и за затвор. "Не те трае, така ли?" - запитах. Бях учуден, защото съм си българин и поназнайвам нещо за шуро-баджанащината. Ето че и той се учуди. Какво общо имало приятелството с работата?
Що ли не му разказах за риболова у нас? За юначагите с джипове, дето оставиха цяла река без кьорава рибка. Изсипваха чували хлорна вар по горното течение, а долу - в Кресненското дефиле - събираха мряната с кофи. Или за Сопотския язовир... Но хайде, да не се увличам, че току-виж ми се стъжнил живота. И не от някоя кротка душица като баджанака на Жиро.
-------------------------
*Атласа - планинска верига в Северна Африка. (Връх Тубкал - 4165 м).

Декларация на честта? Това пък к'во е!
С умиление си спомням за първото голямо пътуване през Европа. По маршрут, който започваше от африканския бряг - при Гибралтар, и с божията помощ приключваше пред родната стряха. Необходимо условие - да имаш кола. За нашего брата, редовия българин, колите не се въдеха в автосалони. Купувахме трошки трета-четвърта ръка, а късметлиите като мен - от първия собственик. Тъй че моят салон беше затревен двор, аз обикалях около Пежо с отровно зелен цвят, правех се че отбирам нещичко от тия пущини и трескаво пресмятах наличностите в джоба. След изтощителен пазарлък, докарах цената до тия именно наличности и си стиснахме ръката с франсето-продавач.
Ето че опряхме до документите. Какви ти документи, брате! Франсето измъкна от джоба смачкано листче и спокойно обясни, че загубил всичко, свързано с колата и шофирането й. Но в тая декларацийка - декларация на честта - всичко бипо описано. "Искате да кажете - питах поразен ("Измама, измама!" - шепнеха вътрешни гласове), - че тая хартийка заменя всичките документи?" Тъй било! Грабнах хартийката и поех към общината. "Туй скапано листче, документ ли е?" Момент! Има ли подпис удостоверяващ истинноста на казаното, има ли печат...? Да! Всичко било най-редовно. Тури му пепел! Доста по-късно питах един зам.-министър, от мароканските: "Добре де, нямате ли случаи на злоупотреба?" Да, ама проверката било грижа на администрацията (и разбира се, бяха сгащили румънец и българин с лъжливи декларации). Но облекченията, те остават за мнозинството честни декларатори. Е, и у нас е така, но малко наопаки. Ужилени от жилищната мафия и останали без покрив женици - те трябва да доказват, че най-истинно фалшифицираните им подписи (удостоверено и от нотариус) - че тия подписи не са техни. Та най-добре да си плюем в пазвата - туй зло да ни подмине, а за понятието чест да забравим - то отдавна е затрито нейде в миналото.

На път!
Днес мога да преценя, че по африканските пътища получих желязната школовка, тъй нужна за шофиране у нас - да се подготвяш за най-забранените и идиотски действия на първосигнални шофьори - и когато те ги извършат, да отминеш невредим и минимално стресиран.
Но аз се готвех за европейските пътища, а до тях се достигаше през глоби - испанските полицаи бързо ни припомняха правилника; още по-лошо, нужно бе да се кача на ферибот - в мрачна нощ, на заден ход по несигурно мостче без парапети, а отстрани с още по-мрачни морски дълбини. Е, живи и здрави се добрахме до испанска земя. С подходяща песен на уста: "Еспаня, тарам татам..." поехме по пътя за Кадис. Той се катереше покрай морския бряг и някъде там пред нас се откри неповторима гледка. Гледката на два континента и на две морета! Параходче лениво пълзеше към океана, ние пък се насочихме към Андора, виа Мадрид.
Строго следвах съвет на печени сънародници: "Караш винаги в най-дясното платно, то е и най-спокойно. Караш там и си свиркаш!" Добре, ама в Мадрид станах жертва на тоя съвет. Свирках си аз по един от ония ми ти булеварди с фонтани и статуи на всяко кръстовище, а един въпрос не ми даваше мира - как, аджеба, да пресека четири реда хвърчащи коли, та да се вредя за завой вляво? Защото някъде от другата страна бе хотелът ни. Решението ми бе хамалско и дето се вика с подръчни средства: мигач, отчаяно размахана лява ръка и с вика - "Провинциале, провинциале!" - зацепих по диагонала. За свирещите гуми отзад, клаксони и прочее ефекти не ми се споменава. За прозвища, като "Кретино!" - още по-малко. Много емоционални, тия испанци! Но за сродни души ще упомена баските сепаратисти. И те трепят по улиците, но не да се самоизтребват като наш'те мутри, а с атентати за чужда сметка. Бих казал - липса на култура! Та на нещо такова попаднах в Сарагоса. Бе много вълнуващо - нещо гръмна, хора се разтичаха наляво-надясно, сетне свирнаха и куршуми. Олеле! Не дай боже, някой да усети, че съм в центъра на патардията - и току-виж ме замесили. Дали комунистически агент или просто тъмен балкански субект - все тая. Уж бях уморен, а не се видях как стигнах Андора - тъкмо за новините по телевизията. Където черно на бяло (а по-скоро в отровно зелено като Пежото ни) отразиха как духнах от местопроизшествието. Не си личеше от колата да излитат ракети "земя-земя" или каквото и да е друго. Което не попречи на един хубавец от зрителите като ни гледаше многозначително да произнесе: "Българи, а?" Демек, знаем ви що за стока сте! Шегаджия, ама не съвсем.

В Андора
За Андора се сещаме епизодично - обикновено за някои футболни квалификации. Аматьори, но вече нямало "малки" отбори; сетне ги бием, ама все по-трудно. Столицата Андора ди Веле е разположена по протежение на тясна, издължена долина, затисната от скалисти склонове. От двете страни на река еднопосочни улици - едната нагоре, другата надолу - са разположени така, че винаги да си на обратната от желаната посока. Да ви напомня нещо познато? Ами да, на Троян! Разликите са незначителни - там полицайките са също тъй безжалостни и неподкупни като троянските им колеги, особено ако колата не е с местна регистрация; каталунците, дето обитават долината на Андора са горе-долу толкоз на брой и също твърди глави. Но са по-близичко до Господа - насред Пиринеите, на 1600 метра над морето, та сигурно затуй по-облагодетелствани. Късметлии, щото ту Испания, ту Франция са ги придърпвали, а накрая ги оставили да си живеят спокойно (май под двойна, та под ничия власт). И не се жалват. Всичко там е магазин, тъпкан с безмитни (или контрабандни, знам ли?) стоки. Като започнем от пет-шест етажния Лос Пиринеос, задълбан ведно с многоетажния си паркинг в скала, там има от пиле мляко. Тъй че горещо препоръчвам туй благословено местенце, летен и скиорски курорт. Макар че, до сега не съм чул троянец в чуждо мнение да се вслуша: "Да, чудесни идеи!" - казва учтиво и си прави к'вото си е решил отпреди.
И все пак, ако някой, подобно на мен, реши да се настани в къмпинг "Риберюга", хич да не задава въпрос с името. Хората вдигат рамене в пълно недоумение. Тикнете ли им го написано, с облекчение изричат: "А-а-а, да!" И повтарят същата дума, но с толкова шантаво произношение, че ум да ти зайде. Иначе мястото е в стратегическа близост до изба (впрочем, където и да отседнете, ще сте с подобно съседство). Човек с разностранни интереси, веднага хлътнах в избата, ведно със сина ми. И докато той омиташе шоколада, начупен в чинии върху тезгяха, аз се заех да дегустирам алкохолните наслади. Четири-пет бъчви с уиски, няколко с порто, с мадейра и какво ли не още - гаврътнах доста чашчици. Сигурно поради товара - няколко шестлитрови бидончета - стъпката ми на излизане бе доста несигурна.
Настана вечер (за месец не поглеждам), а аз още се боричкам с палатката. Нацелвам пръсти вместо колчета, обърквам разните му пръти под акомпанимента на незаслужени намеци, че и обиди, свързани с посещение на изби. Синът ни хленчи отстрани, спяло му се. "Млък!" - викам побеснял ("Теб викам сине, сещай се жено!" Ами, не спира!). Разплакано, детенцето се оттегля зад храстче. След малко треперливо гласче пее оттам: "Аз съм сънчо, ида от горица..." и размеква коравото ми бащино сърце. Та точно в тия трудни мигове до нас спря един кемпер. Дето е като каравана, с всичките му удобства, но и отдолу на всичко - на собствен ход. От него слязоха възрастнички мъж и жена, за нула време издърпаха гиздав сенник, измъкнаха масичка и столове - и ето, бяха се настанили на чашка. А аз още мъчех... тъй де, ясно!
Така се запознахме с Жозеф и Мари-Клер, както и с цялата им банда, която се изсипа откъде ли не. "Както си личи, не сме богати хора - обясни ми Жозеф (в очите на соцтруженика, какъвто бях - не, не си личеше). - Защото учителските пенсии не са от най-големите." Сетне ми изнесе лекция, която за мен - тогава - бе същинско откровение: "За консуматорско общество като нашето е изключително важно да си определиш рамката на възможностите. Заобиколени сме с какви ли не съблазни; радио и телевизия прокламират качествата на нови продукти, всеки път още и още по-хубави. Поддадеш ли се на тия организирани атаки към джоба ти - загубен си! Но замислиш ли се, да, ако се размислиш сериозно - ще разбереш от колко малко се нуждае човек."
Туристи и още зайци, бехме попаднали на място, което ни побърка с изобилието на стоки. Стоки контрабандни, в магазини с намаление или пред ликвидация (по-често фалшива), всичко бе, дето се вика без пари. Печалният резултат - обраснахме с купища страшно полезни боклуци, които сетне се чудехме къде да денем. Още по-печалният резултат бяха бързо опразнените джобове. Поне за момента мъдрите слова на Жозеф дойдоха късничко. Но изкуството, не винаги приятно, да научиш да се простираш според чергата си, се усвоява най-добре след като се опариш тук-там.
А Жозеф разкриваше втората част от философията си: "След като не можем да увеличим тавана на приходите си, търсим места, където разходите ще са по-малки. Ето, от ноември до февруари бехме в Агадир. Какво спестихме, а?" Гледах го тъпо: "Евтини плодове и зеленчуци?" "Млади момко, май скоро не си плащал сметки за отопление, а? Е, там си ги спестяваме. Плажовете, океана и чудното време ни идват отгоре. Та тъй - заключи той - обикаляме разни евтини райски местенца - из Магреба, Андора. Прекарвали сме и на остров Реюнион - той се усмихна накриво, - Ниският стандарт и безработицата са ни добре дошли. И си живеем добре." Не ми бе удобно да питам, но се изръсих за Ларус - да науча, че колонизаторите му с колонизатори са си запазили няколко острова - Реюнион до Мадагаскар и Мартиника, един от Антилските острови.
"Не ви ли е - как да кажа - малко самотно?" - попитах накрая. Всъщност исках да го питам не са ли дървета без корени, без сигурно място, дето да пуснат котва... Ей такива работи, но ми се стори неделикатно. - "О, не! Имаме си дружинка - други прелетни птици като нас. Правим си контролни срещи. Малко подранихме, но до ден-два ще се сбере цялата тайфа." Позамисли се, па повтори: "Не, в никакъв случай не сме самотни. А и срещаме много хубави хора."
Да, днес мога да преценя, че Жозеф, Мари-Клер и приятелите им не бяха богати. Но не е речено да си богат за да доживееш живота си добре и спокойно. И си мисля за нашите пенсионери. Да им повтарям съветите на Жозеф? Да си определят рамките на възможностите или да попрескочат до някой Антилски остров? Най-добре да мълча като всички.
По радиото обявиха, че броят им намалявал - защото увеличили възрастта за пенсиониране. Айде, бе, затова ли, а не защото все повече се вместват в рамка от два на един метра?
***
На пръв поглед дребна случка разбуни духовете на пребиваващите в "Риберюга". Рost factum научихме, че в къмпинга влетял - явно по грешка - тинейджър с Мазерати. Бързо разбрал, че нещо е объркал, направил особено несръчна маневра на централната алея, прекършил две-три годишно дръвче, след което с рев излетял навън. Според приятел на Мигел маневрата била професионална, но при пълно пренебрежение към растителните видове. И затуй простъпката - не само безобразна, каквото бе общото мнение, а много безобразна.
Разбирах, но признавам, само донякъде, двайсетината мъже и жени около пострадалото дърво. Че не е добре, не е! Ама чак пък толкова? А в това време суетнята се канализира. От някъде изкопаха мазило, ако съм схванал правилно - овощарски восък. Мажеха, дялкаха шини и грижливо бандажираха наранената част; сетне разкопаха и поляха дръвчето. И поливаха непрестанно - имало нужда от много вода, за да се възстанови. Ще си кажете: "Получили сте безплатен урок по овощарство". Урок беше, но дали по овощарство?

Към Каркасон
От край време ме интересуват богомили, албигойци, катари и прочее отклонения от правите вери. От време на време е добре да си казваме:"Наистина сме дали нещо на света." Не ми е работа да обсъждам дуализма, но ми се чини, че Земята и Човекът са по-скоро творение на Дявола - само се поогледайте малко; че борбата между Доброто и Злото хич не е приключила (добре, че Инквизицията не действа, инак щяха да ми палнат една клечица). Интересно ми е и друго - "бугр" (сиреч българин) е прозвище крайно отрицателно, набивано в католишките мозъци с векове. Но колчем стане дума, че учението на дядо поп Богомил е в основата на Реформизма, на Лутерианството и на други световни позитиви - незабавно се забравя българската следа. Западните автори срамежливо споменават за старославянска, а не старобългарска писменост (то и ние доскоро го твърдяхме). Потупваме снизходително македонските събратя, но те, заети да си градят История, пишат упорито на чужди езици, а невежи чуждоезични изследователи или журналисти черпят от тия писания. Тъй че отворите ли някоя от по-новите истории на Балканите - човек ще си рече, че нас ни е нямало по тия места.
С тия няколко приказки обяснявам защо горях от желание да напомня на ония хубавци от Каркасон, Алби и прочее, откъде са им корените. Да им спомена, че последното "Лъжовно евангелие" (или "Тайната книга") е Каркасонско, да, ама им е занесено от бугъра Назарий. Носех и веществени материали - касети. Защото слушах по Рабатското радио едно девойче. "Пея старинни песни от Лангедок" - обясни тя. А все едно, че слушах наши народни песни - не може да ги сбъркаш, а и друго гърло освен бугърско не може да ги пее.
След всичките тия обяснения, малко чогло е да призная поражението си. Защото не стигнах до Каркасон и не видях най-запазения укрепен град в Франция. Причината сега ми се струва смехотворна, но тогава се оплетох като пате в кълчища по склоновете на Пиринеите. В една мрежа от пътища, която водеше наляво и надясно, нагоре и надолу. Най-гадното в цялата история бе, че на всяко кръстовище имаше големи табла с пътни карти - и никъде, ама никъде нямаше точка - намирате се тук! Явно стари рефлекси - трепани са повече и от нас - подбуждаха далечните ни родственици да се пазят от нашествия (не ми се ще да се сравняваме по мърляво свършена работа). Тъй че след доста безплодни обиколки се примирих и последвах указателна стрелка, ама към Перпинян. Но това е вече друга история.

В Париж
Приятелите ни Фреди и Рени винаги имаха свободно ъгълче за изпаднали хора или кучета. Та сместиха и нас. Не бе къща, а лудница. Защото дъщерите им, и те гостоприемни, влачеха шумни тайфи. Кучката Лиза дремеше целодневно, а по потайна доба отваряше хладилници и омиташе съестните продукти на наивни гости. С две думи - атмосферата бе сърдечна и нетърпима. Та е ясно защо като глава на гладна фамилия - проклетия пес ни бе оставил за закуска само кутийка сладолед - взех неотложни решения за изселване. Речено, ама несторено! Знаете как е - вестници, телефони - сетне пред собственичка в пеньоар се появява някакво сумнивое лицо, аз, дето уж имал пари. А бе, днес има, а утре? Тряс вратата пред носа му!
Да се гръмнеш и толкова! С подобни мисли седях на втория етаж на подслонилия ни дом, там бе що-годе тихо. Предвари ме Снупи, бездомно песче и то приютено. Мина край мен, скочи на прозореца - и се хвърли в бездната. "Фреди-и! - нададох вик - Снупи се самоуби!" "Не се безпокой, това му е навик - отговори ми спокойния глас на по-голямата дъщеря, Сузи. - Като му писне от гюрлутията тук, поема навън." Дали беше забелязала, че и ние сме узрели за групов самоубийствен скок, но добави, че поразпитала приятели за жилище. Ето, едно момиче отивало на няколкомесечен стаж в Англия, но... "Но, какво?" Била в общинско жилище, с нисък наем - и без право да го дава тя самата. Отказала.
Но беше отказала, защото не знаела - забележете! - че сме българи. Едва научила, от случайна Сузина приказка, и тутакси всичко тръгна по мед и масло. Повече от четири месеца се ширехме във възтесничка гарсониера с разкошна тераса. Наем не поиска, само срамежливо помолила да не товарим телефонната й сметка. Така туй момиче, по непонятни причини, ни даде времето да се пооправим. Ясно е защо когато накрая се срещнахме и след като се изрекоха всички благодарствени слова, защо зададох въпроса дето ми пареше на езика: "И все пак, бихте ли ни казали, какво Ви накара да си промените решението?"
Историята бе простичка и трогателна. Бабата на Мари била от тия арменци, които се спасили у нас след геноцида през 1915-та. Още дете, била осиновена от бургаско семейство. Грижели се за нея като за собствено дете, а когато завършила училище, я пратили да следва в Швейцария. Да си припомним, че за времето си следването на жена е било по-скоро рядкост. Сетне бабата срещнала бъдещия си мъж и останали във Франция. Но цял живот поддържала връзка с приемните си родители. "Помня баба си - каза Мари накрая. - И още помня приспивната песен, която ми пееше." Изпя ни я с треперлив гласец и българските "Нани, нани-на..." "Разбирате защо след като разбрах, че сте българи, сметнах за свой дълг да ви помогна." - каза накрая. А ние сме благодарни и на онова бургаско семейство, човечността на което ни помогна.

Един бояджия в Париж
Моят човек, Фреди, работеше като предприемач. И тъй като никога не бе плащал осигуровки, опря до най-ниската социална пенсия. Неотдавна ми се обади. Питаше с хиляда-хиляда и двеста евро ще може ли да се оправя у нас. "Криво-ляво ще преживяваш!" - му отговорих. Рекох му още, че ние пък, дето сме си плащали за осигуряване трийсет-четирийсет години може да се заселим в Париж. Един вид пенсионен обмен. Заслужава да се обмисли, нали?
Там, в Париж, реши, че е време да припечеля някоя и друга пара. Та ме закара да боядисвам ателието - поне шест метра високо - на известен японски скулптор. Тясно специализиран в производството на фалоси. От малки, изящни обсидианови фалосчета, до зверове метър-метър и пол. Атакуваха, ако мога така да се изразя, във всички посоки. Япончето, много достолепно и с размери на средно голям фалос и Фреди дискутираха бояджийски въпроси. "Не се безпокойте, моят специалист ще го има предвид." - много тежкарски натъртваше Фреди, а специалистът му висеше като паяк между гредите на тавана и страхливо се питаше к'во ли ще стане, ако се срине и се надене... "Пу-пу, да те не гази мечка!" - викаше баба ми - срещу уроки или японски скулптури.
След като успешно минах през неговата школа, Фреди реши да ме препоръча на колега. "Случаят е особен - предупреди ме той. - Пред него ни дума за дом и семейство!" Батист бе работил като експерт към правителството на Митеран. Но катастрофирал с кола и при катастрофата загинали жена му и двете деца. Зарязал работата си и преживявал как да е, където му падне. С дванайсетина работника, араби, започваше ремонт на хотел в предградията на града, в Савини сюр Орж. Живееше (ако това бе живот!) в таванска стаичка на хотела, обзаведена с легло, маса с десетина пълни бутилки алкохол на нея и поне три пъти повече празни бутилки по пода. А, и стол с няколко дрехи на него. Толкова! Макар да бе в близост до мястото на работата (моя път с метро и влак беше над два часа), Батист често окъсняваше. Накратко, след няколко дни поех задълженията му. Колко му е да разпределиш дузина работници, да ги наругаеш от време на време на майчиния им език ... и работата си вървеше. Батист привикна да слиза по обед, аз се отчитах, изпивахме заедно по бутилка бира (не го видях никога да яде)... и работата си вървеше.
Ако стигнахме до криза, в основата й бяха добрите намерения на Батист. Защото един хубав ден ми предложи да станем съдружници. При което му признах, че общо взето, не съм бояджия, а инженер. Той се умисли, сетне каза: "В един предишен живот имах влияние..." Не довърши, зачезна за ден-два и сетне ми съобщи изненадваща вест - беше ми намерил работа като инженер (разбирай, със заплата на инженер - нещо твърде сериозно!). "Гарантирах за теб, като за много добър специалист." - каза накрая. С махване на ръка отхвърли протестите ми, че ме е виждал само като съвестен бояджия.
Нека припомня, че този разговор се водеше малко преди 89-та; за съжаление, Горбачов и сие не ми пошепнаха нищичко за промени; не бях и врачка. Тъй че изборът ми бе ограничен - между много конкретно изкушение и последици до живот. И тъй като конкретното изкушение бе много изкусително, бързо го премахнах. Ето как без да го иска, Батист ме принуди да поема по прекъснатия маршрут към София.
И все пак думата ми е за друго. Работил съм - преди и след Батист с много делови хора от бизнеса там. Посрещали са ме с пълно отричане ("Какво пък ли можете вие от изтока!"), или с подозрение, или... Но след като съм си вършил работата съвестно и както трябва - никога, ама никога не се намери хитрец на дребно, който само да се възползва. Винаги е имало положителната насрещна реакция, изразявана в признание и в материално отношение. Че някой местен ще изразходва по-малко усилие за да прескочи трапа, ами да, разбираемо е. И не откривам Америка с по-горното твърдение - много нашенци успяват навън. Те си знаят с колко усилия, но успяват. Не знам защо си мисля, че по-скоро тук ще намерите селските хитреци, които искат само да смучат, без да дават насрещно.

"Къде са българите?!"
Много пъти съм се прибирал у нас - все за последен път. И този не се различаваше. Но беше единственият, при който ползвахме влак. Билет Рабат - София, с тримесечна валидност при междинен престой. Горе-долу с още три месеца бях прехвърлил крайния срок, когато застанах пред гишетата на една парижка гара - мисля, че беше Аустерлиц - и поисках да ми заверят билетите. Е, какво пък, чувал съм, че тук-там подквасвали морето. Чиновничката ги огледа внимателно и рече, че такваз заверка не е от нейната компетентност. Влезе при шефа, пошушукаха над омачканите билети, сетне се струпаха пред мен. Шефът ме поогледа и рече: "Доста си прехвърлил срока, а?" Живата истина си беше. "Доста!" - отвърнах с крива усмивка. Огледа ме още веднъж и кимна на жената: "Заверете ги!" Сума пара спестих, та се напъхах и аз в стъкления му кафез. Благодарих и не се сдържах: "Дори не попитахте за причините на закъснението." "О, сигурен съм, че са били уважителни." - отвърна той и ми пожела лек път. Де да бяха всички като него! За всеки случай се снабдих и с едно медицинско. Че жена ми е болна - дали защото се прибираме, не помня. Болна си беше женицата.
Целият вагон, спален, бе зает от англичани. Всички работеха нещо по корабите, бяха с половинките си и пиеха като смоци. Радушно ме приеха в редиците си - в коридора - където сред все по-празни каси с бира, ставахме все по-весели. След няколко часа завършихме с песните - към два часа вагонът утихна. Време за сън. Час и половина по-късно се чу викът: "Къде са българите?!" и аз се измъкнах по пижама. Да обрисувам картинката. Среднощ, отвън плющи дъжд, неясно защо влакът е спрял и някакъв кретен в униформа държи паспортите ни. "Какво желаете?" - запитах учтиво. "Желая до пет минути да сте слезли на гарата!" "Това пък защо?" "Нямате швейцарска виза." - отвърна той и аз усетих как косата ми настръхва. Онази гъска, дето завери билетите, вместо директния влак за Италия ни беше натоварила... То за тях разлика няма.
И днес, като се сетя на какви молби го ударих, ми причернява. Оня тип беше железен: "Вън! Веднага!" Толкова, бате - вън в дъжда, сетне обратно до Париж. И отново без билети, а и италианската виза май изтичаше... Добре де, удържах. Спаси ни медицинското. А гадняра със садистично удоволствие подхвана да лепи марки - по две страници на паспорт и за шестстотин франка (от техните), което си бе живо обирачество. Тъй че му благодарих многократно.
Страстите поутихнаха, няколко угрижени погледа - що за птици са тия? - и в английския вагон настъпи мир и покой. Минаха не минаха няколко часа и отново чухме познатия вик: "Къде са българите?" Италиански граничари, митничари и прочее пасмина нахлуха в купето ни, преръшаха багажа (само нашия, разбира се!), сетне един от тях довлече дебела книга и завлачи пръст по имената с "К". Изкривил врат, гледах как пръстът наближава име с плашещо подобие - "Колбин"! Има си хас терорист да ме изкарат. А бе, размина ми се, ама в мрачния поглед на проверяващия се четеше обещание - бъди спокоен, ще попълним списъка! Е, англичаните от купето се изнесоха. Но преди слизането във Венеция - там се взима влака за Белград-София - получихме неочаквано признание. Представител от вагона топло ми благодари. Все с българи щели да пътуват. "?" "Ами, покрай вас минахме гратис с купища контрабанда."
И, моля, не ми казвайте, че днес е много различно.