автор: Selianin

Дяконе,
Бесилото
сънувах
във захлас,
га
в съня ми
ти почука
снощи
в късен
час.

От леглото
скочих
с ряз:
посрещнах те,
прегърнах те,
целунах те,
поканих те
в дома си
аз!
Говорихме
си дълго
с тебе.
Срамувам се
от себе си,
Апостоле!
Тъй
започнах аз…
Не сме
народ добър,
нали?
Главите ни
наведени
са пак.
Скарани сме
много,
(ама много!)
помежду си.
Вождовете ни -
без брой!
Без чет!...
Нямаме
със тях
късмет…
Ех,
нямаме
със
тях
късмет!

Разбрал си,
знам:
нямаме
Султан.
Без фес…
имаме
наместник
днес!

България -
с половин снага!
България -
в плен
на
убийци!
И кръвопийци!

Младите -
немили,
клети,
недраги -
далеч,
на гурбет
по целия
свет!...
Милиони
бедни,
гладни,
болни!
Отчаяни
Българи…
Апостоле!!!

Тефтер
разгръщаш.
Дириш
прапрадядовата
къща.
Знам:
с много плам
в оназ
пракъща
тук
прадядо ми
силно
те прегръщал;
с него комитет
сте основали
и за българско
мечтали…

Апостоле,
българ'те
онез
ги няма
вече
днес…
Напусто
дириш
по села
и паланки,
по баири
и чукари
верни
стари
твои
другари.

Дяконе!
Пасувам.
Гладувам.
Псувам.
Гласувам…
Срам ме е за мен!
Срам ме е за всичко!
Срам ме е за всички!
Недостойни сме
за твоята мечта!
И за твоята борба!
И за твоята душа!
И за твоята сълза!
Не плачи за нас,
Апостоле!

Ти искаш
пак
комитет
да основем,
народ
да поведем.

Готов съм!
Но кой?
Кой
ще поеме
по наш'те
дири
Бати
Дядо
Василе?…

От време оно
все чакаме
от някой друг
свобода.
Ти искаше
сами
да се
направим
свободни!
Сгрешил ли си
с нас?
Дяконе…
Пешман ли си
с нас
Господи наш…
Неповторими,
безгробни
АПОСТОЛЕ!!!!????....
19.02.2005 г.