автор: Mojsei

ПСИХОАНАЛИЗ НА РЕЛИГИЯТА

/ Продължение /

Проблем


Според Е.Фром психоаналитикът е длъжен да изучава "човешката реалност", в резултат на което "той разбира, че целият въпрос не е в това дали човек ще се върне към религията и вярата в бога, а дали той живее в любов и дали мисли истинно. Ако това е така, то употребяваните от него символни системи са второстепенни. Ако ли не, то те въобще нямат значение" /с.149/.Тази формулировка на проблема може да се осмисли по следния начин:
Първо. Проблемът коректно се посочва със своите две страни. От една страна, религиозната ориентеция на човека се посочва сато несъществена. От друга страна, нормалното съществуване се посочва като съдържание и цел в работата на психоаналитика.
Второ. Предметната област в работата на психоаналитика е човешкият интелект, посочен тук чрез любовта и правилното мислене, към което трябва да се добави и разбирането за волята като принадлежаща към него.
Трето. Ако човек живее щастливо, символната му сисстема има второстепенно значение. Ако не живее щастливо, символната система, която използва, остава без значение.
Идеологията днес придобива първостепенно значение за осигуряване на спокойното и щастливо съществуване на имащите, което подлага под съмнение, изказаната тук логика.


Проблемна ситуация


Какво решение дава Е.Фром на дефинирания от него проблем?
Разлеждането на възгледите на З.Фройд и на К.Юнг за отношението между религията и психоанализът има важно познавателно значение за формирането на самостоятелното мислене на психоаналитика и това е въпрос, който е свързан с изграждането на самата му пригодност за справяне с особеностите, произтичащи от тази професия.
Разглеждайки религиозния опит, Е.Фром уточнява, че под "религия" разбира "всяка, споделена от групата система на мислене и действие, позволяваща на индивида да води смислено съществуване и даваща обект за предано служене"/с.158/. В това разбиране религията придобива социална функция за развитие на индивида. Системата за ориентация е универсална социална характеристика на човешката рационалност. Религията има своите корени в условията на човешкото съществуване и те са доказателство за нейните метаморфози, а не обратно.
Разглеждането на интелекта като единство на разум, чувства и действия заслужава внимание като негово сравнително пълно определение/с.159/. Но работата на психоаналитика не може да бъде разбрана правилно "като наблюдател на мислите и чувствата"/с.161/ на пациента, без да се включи неговата собствена дейност. А когато тя се вземе предвид, изведнъж психоаналитика се вижда едновременно и като изследовател, и като организатор на дейността и на поведението на пациента, което предполага и разширяване на кръга на неговите социални възможности.
Изучавайки неврозата на пациента, психоаналитикът изучава обществото, а не директно религията. Обществото, раждащо неврозата ражда и религията. Ето защо неврозата не е лична фрма на религията/с.162/, а обратно - религиозността е своеобразна форма на невроза, имаща екзалтацията като своя първа степен.
Отчуждението на човека от собствените му сили го поставя в робско положение не по отношение на бога /с.177/, а по отношение на другия човек и в това противоречие илюзията за бога се оказва посредник за неговото мнимо разрешаване. Разглеждането на бог като символ на потребността от любов/с.179/ не е правомерно. Бог е илюзорен символ на липсващата между хората любов. А тези две символики се различават.
Идеята за социалната матрица на мисълта, определяща действията /с.183/ изразява сравнително точно разбирането за структурата на интелекта, но, в направеното от автора изложение, психологическият аспект не се откроява ясно и последователно. И това е така, защото няма достатъчна яснота и последователост за самото функциониране на интелекта.


Психоаналитикът като лечител


Коректно е да се направи разграничение между проблема за социалното приспособяване и кабинетното лечение на пациента, но обезателно ще трябва да се види и връзката между тях, за да стане ясно, че трябва да се лекуват едновременно и обществото, и хората.
Преходът от лекуването на отделните симптоми на болестта към лекуване на характера е ползотворен, но, в случая, би следвало интелектът да се види като ядро на харктера и тогава естествено се стига и до диагнозата - развитие на способностите като ефективен начин на лечението чрез котрол върху условията и изискванията за водене на нормално съществуване.
Разбирането на човека като цел в себе си е силна социалн позиция, показваща висшата ценност на обществения процес - човешката индивидуалност. Включването на емоционалната матрица при търсенето на истината на основата на проявите и на волевата дейност е основен механизъм в работата на психоаналитика с пациента. Аналитичната терапия, след като сме въвели разбирането за интелекта като хармонична индивидуална изграденосст, не може да се сведе до помощ за изграждане или възстановяване на способността да се обича, защото без привличането и на разума и на волята тази задача предварително е обречена на неуспех.
Спазването на нормите на нормалното съществуване не е просто въпрос на желание и на избор. Това е въпрос, свързан с отстояването на общия интерес. Разглеждането на греха като източник на добродетелта е абсурдна гледна точка, тласкаща много млади хора по пътя на деградацията, по който няма връщане назад.


Опасностите за религията


Онова съществуване, при което човек престава да се интересува за ценностите на живота не е заплаха за религията, а нейна питателна среда.
Цялостното възпроизводство на индивидите, т.е. израстването им до личности подкопава устоите на религията и тя самата престава да бъде своеобразно духовно заболяване. Но това е тенденция на бъдещето, а днес реалността щедро възпроизвежда религията, доказвайки я като една от насоките на отклоненията в живота.
Свеждането на социалното действие до ритуала, слага знак на равенство между него и това, което се обозначава като религиозни практики.