Затваряме спиралата на времето
в един случаен земен миг.
Отнасяме и чувствата със ехото
на неспокоен вик.
Отново сме в началото,
търсейки справедлив живот,
за да се извисим в цялото
величие без хомот.
Скандално тиха тишината
ни отнася във века
на бъдещето непознато.
Прекланяме се пред съдбата,
променяйки се пред света
и сякаш странно непозната,
изстинала е нашата душа.
Изгубени в безветрието
на случаен земен миг,
се лутаме във самотата
не открили звезден лик.
Рисуват белите пътеки
минали забравени съдби,
останали във спомена навеки…
Недовършен някак си остава
несъвършеният ни свят
и пропаднал във бездънна яма
за последен вик се раждаш пак.