автор: sradev

"Не е важно кой защо е дошъл в Хулите, а защо е останал."
Миглена

Мине се ден-два и Миглена изтърси някое откровение, че да ти зайде капата. И после се питаш кои от твоите отговори са по-неправилните.
Дойдох аз в Хулите с дълбока задна мисъл да си проверя езиците. Не, че ще се науча най-сетне на правилен български език: падежите и така все ги бъркам, а пълният член си го слагам по вкус; ами нещо от прочетеното по вестниците почна да ме стряска, че езика ми май че е друг. Замяза ми моичкият на нещо средно между логофрен и олигопед. Има къде десетина години нищо не съм публикувал на български. А понаписах някои работи та задната мисъл ми подсказа да ги пратя да ги охулят, белким ми дойде акъла в главата. И натресах се саде с парцалите в Хулите - с гръм и трясъци. Като за добър ден (ето ме и мен) направих по десетина бели, с което и до сега се гордея. Ама за това, което написах работата не стана. Освен 1-2 полу-критични бележки - никакво охулване като хората. Та задната ми мисъл си остана на главата - ще трябва бакиите да си ги оправям сам. Хайде, да не е без хич - получих няколко единици като за талисман, ама нито плагиатството ми публикуваха, хич не го критикуваха, та поне да ме дръпнат за ушите, нито за граматиката ме сритаха, нито за мръсни думи ме наказаха.

Та от закачка на закачка от стихче на разказче, от коментар на коментар изпрочетох къде илядо текстове, успокоих се, че пиша на същият език, запознах се виртуално с много хора... и стана тя една! Поправих малко някои от приказките си, стихоплетството не ми върви - това и без Хулите си го знам, но неочаквано за мен прописах диалози. Тъй някак си от само себе си. Абе няма такваз работа - "от само себе си" човек седи и си кюта. А при мене какво - пръдня в гащи седи ли? И най-учудващото за мене е фантастичният разказ, който изцяло е диалог. Той па зе че сам се написа. А прочел съм над 400 000 страници фантастики и не съм видял подобно нещо. Та за това Хулите ще да са виновни.

А в Хулите през това време излезнаха едни работи - абе не си е за приказване! И за това го пиша! Хулите ми е като голяям Хоремаг и все има комшия за лаф-моабет. И все пълен! Хайде да го наречем кафене. И дойде един Барман - налива на поразия, като чи ли изпаднал в комоция. В единият ъгъл децата на Кубрат такова ешмедеме са завъртели, че земята се тресе, а от другият Кубрат ги гледа със строг поглед. Та и на мен ми стана малко чоглаво. И донесоха белите коне едни мартеници предварително, а циганите заиграха огнено, шантастично и фантагорично. За циганките - нямам думи! И все някой ме стресне с ново виждане на света. А и с няколко така достигнахме до "синхронно мислене", че и сами му се чудиме. Т.е. сме съ-мишленици. Ама за каква беля - още не се разбра. Па да не говориме, че и италиански ми се услади (сакън, ще речете, да не земеш и да го приказваш - стига ти дето осакати други езици). Та ангели крилати, та художници, та художнички, та птички, цветя, древни и нови зверове, а що котки - бели, зелени, черни, кафяви... се разхождат, прокурори, адвокати, праводумци,... сичките не можеш да обхванеш с един поглед, та ококорих поне десетина очи. И кво да видя - луди, луди, откачени, шантави, умопомрачени като че ли все за мене. Хайде викай ми сега, че не съм си у дома. Та на дума да се върна - всеки искам да прегърна. А и дамите най-вече: 5-6 пъти, че и повече. И спомени, спомени събудихте всички: днешни, утрешни пърхащи птички. Искам на всички да ги разкажа - време да има, не ще се откажа.

150205
Славян Радев