автор: rajsun

Отива си, отива си селцето,
при сенките, от другата страна.
При дългото очакване, което
все някой ден ще стане светлина.

Прераждат се във камъни и тръни
познатите ми, близки имена.
И аз накрая тук ще се завърна,
при тях да легна като тишина.

Ще се притисна, нежен като свила,
до видимата рамка на света.
Аз отсега земята си постилам.
С небето се завивам отсега.

На здрач и мараня ще се преструвам
или на сглъхнал в долината ден,
та всичко, що се вижда или чува,
да виждате и чувате през мен.