На 22 ноември 1963 година, около 12,30 часа по една главните пътни артерии на Далас - "Елмстрийт" американския президент Джон Фитцджералд Кенеди в открит кадилак вървеше срещу цевта на пушка с оптически мерник, италиански модел "Каркано".
Тогава точно вървящият по "Флийтстрийт", край брега на Темза, устременият към своята Христова възраст Ейдриън Мичъл, спря и си помисли: "Сега е вече късно да се балансира, край кръгла маса (дъбова), програмата на нашите специалисти, които до един са и насилници, и масови колачи."
А изстрелите стигнаха до школата,
Държавната автомобилна школа,
след сто осемдесет и три минути.
(На всеки школник по минута точно.)
Повярвайте, с очите си видях как
коремът на реката се загърчи и
в цикличността на нейните контракции
се мяркаха опашките на рибите
сред клоните на ниските върби.
Спогледаха се двата бряга слисано,
прошумоля едно листо изсъхнало,
а мостът каза нещо като ъ-ъъъх-пльой
и раците потеглиха напред.
И школата, която представляваше
коляно-мотовилков механизъм,
тъй съвършен във своята направа,
със сто осемдесет и три висящи клапана,
се завъртя. И шапката ми падна.
Наведох се, внимателно я вдигнах,
изтупах и грижливо о коляното,
погалих я любовно по кокардата
и слънцето потъна вдън земи.
Вдовицата на Кенеди пищеше -
за Елвис Пресли или за Онасис
това тогава никой не разбра.
Защото във горичката тополова,
от пионери пламенни засаждана
и раснала ведно със пионерите
в годините след Петия конгрес,
два силуета трепетно играеха
на лекар и послушна пациентка.
Със свойте осемнадесет години,
със дочените сини панталони,
с омърляната в грес и смазки ватенка,
със сивата кондукторска фуражка
(тогава ни наричаха бомбайци,
не знам защо), харесвах президента.
Мечтаех за усмивка а ла Кенеди,
мечтаех за прическа а ла Кенеди,
мечтаех да си пусна бакенбарди,
костюм от габардин да си ушия
с вталено едноредово сако…
И точно тук мечтите ме напускаха…
Възможно е инстинктът ми естествено
да е долавял цялата безсмисленост,
възможно е инстинктът ми отчаяно
да е долавял цялата обреченост
на моя социален трудов статус.
ЗАЩОТО:
Аз можех да израсна като ударник
във свойта уважавана професия.
И щях да съм ценен от ръководството,
и щях да съм презиран от колегите,
а белите якички снизходително
от царствените свои канцеларии
как щяха да ми се усмихват восъчно
и "бодро" да ми казват: "Добър ден!"
Аз можех през тържествените поводи,
през празничните там манифестации,
през уж свободните почивни мигове,
през уж спокойните работни делници,
през "съзидателните" мирни дни
да мина на гърдите си със ордени -
признателност за мойто трудолюбие,
признателност за моето усърдие,
признателност за мойто послушание,
за преданост, за вярност, към кого?!
И щях да съм един от индианците,
и щях да съм един от папуасите,
които украсяват голотата си
със лъскави консервени кутии.
Но школата, която представляваше
коляно-мотовилков механизъм
(Тъй съвършен във своята направа!)
със сто осемдесет и три висящи клапана,
се завъртя. И шапката ми падна.
Наведох се тогаз и се запитах:
"Защо във тези школи предказармени,
които ни превръщаха в придатъци
на мощната машина за въртене,
отсъстваха децата на героите,
отсъстваха децата на министрите,
на прокурорите, на генералите…
Това ли е светата справедливост,
постигната със жертви и със кръв.
Нали все още, въпреки олющени,
остатъци варосани се кипреха
по селските кирпичени дувари
с онези клетвено трептящи лозунги
за СВОБОДА, за РАВЕНСТВО, за БРАТСТВО!
Защо в редиците ни стройни нямаше
поне един от тези, чийто татковци
злодействаха по времето на култа!
Един, чиято майка бе наказана
да е актриса в столичен театър
или поне служителка доверена
от клоновете на спестовна каса
или поне писателски потомък -
за школата шофьорска чест и слава.
Това ли е светата справедливост,
постигната със жертви и със кръв.
Разбирам накъде отиват думите…
Но школата, която представляваше
коляно-мотовилков механизъм,
тъй съвършен във своята направа,
със сто осемдесет и три висящи клапана,
се завъртя. И шапката ми падна.
Наведох се, загледах се в кокардата,
секунда-две изпаднах в колебание,
възможно е дори да съм размислил,
отстъпих леко с десния си крак…
И в името на минало и бъдеще,
и в името на майка и отечество
я ритнах със такава ярост българска,
че дълго от кориците на някакво
рекламно илюстровано списание
със завист ме поглеждаше Пеле.
И сивата кондукторска фуражка
летя над идеали и над спомени,
летя над континенти и събития
дванадесет напрегнати години.
И най-накрая падна във калта.
Кокардата със сребърните ивици,
кокардата със две крила размахани,
кокардата със символа икаровски
се отдели в един момент от шапката
и право във сърцето ми се впи.
Тогаз написах първите си стихове…
Защо да не призная - удивлявах се
на римите, които в такт отекваха,
на звуците, които ме разнежваха,
на мислите, които ме издигаха
над пищната човешка суета.
И запленен от властната хармония
на думите, се гмурнах в океана им,
опиянен от страстното желание,
готов на най-страхотната цена
да проумея тяхното величие,
да стигна тяхната дълбочина.
Но новите насоки на епохата,
на новото изискване на времето,
но новите повели на родината,
но пламенният призив на дълга
ме тласнаха тогаз към естакадите,
ме тласнаха тогаз към язовирите,
та с трудовия патос на народа ми
да хвърля комсомолската си жар…
И аз пламтях край Пясъчник и Правище,
и аз горях край Домлян и край Красново
и не като инструкторче избръснато,
и не като писателче излъскано.
Сред висшите партийни начертания,
сред грандиозните стопански планове,
сред грозното бучене на машините,
сред битката за по-щастливо бъдеще,
сред толкова безценните победи
аз бях парче строително месо…
Съдба, не се усмихвай снизходително,
съдба, не се усмихвай преднамерено,
ти знаеш как съм си раздавал силите,
ти знаеш как съм си раздавал здравето,
ти знаеш как готов бях да загина,
съгласно комсомолските неписани
закони за съзнание и съвест -
"Да крепне язовирната стена!"
Наистина изпитвам жал за себе си…
Сега, когато пиша тези стихове,
гърмът от кариерите на Красново,
шумът от самосвали, от булдозери,
от багери, от грейдери, от скрепери
е само празен вестникарски шум.
Но спомням си бараката шперплатова -
без печка, без врата, без електричество,
в която вечер, свит на топка в ъгъла,
съм слушал само идиотски вицове
за "шифиьори", за "мъдами готини",
за "уфицерски" търсещи жени…
Законът на бараката! Безмилостно
отричаше най-искрените пориви,
отричаше най-истинските помисли,
отричаше най-чистите копнежи,
отричаше най-личните мечти...
И все пак, през пролуката на покрива -
една звездоподобна светлинка,
оставена от нечия безпомощна,
замахнала нехайно с чук ръка -
аз тръгвах по конеца на мечтите си…
Но школата...
Но... да не прекаляваме...