Тя седеше на ъгъла върху купчина стари кашони - протегната длан в окъсана, мръсна ръкавица.
Повтаряше монотонното си "Бог да Ви благослови!" и "Мътните да Ви вземат!" без да поглежда минувачите. Очите й отмерваха времето с ритъма на отминаващите обувки. Боти, токчета, ботуши, маратонки, мокасини преминаваха забързано край нея. Някога, когато още мечтаеше, й се искаше да може да носи такива. Някога...
Заваля. Снежинките докосваха паважа и се стопяваха в кални вадички. "Бог да Ви благослови!". "Мътните да Ви вземат!"
Снегът започна да натрупва несигурна и крехка белота. Върволицата от обувки намаляваше. Стана студено. Студът болеше. Странно, болеше най-много в онези части от краката й, които бяха ампутирани.
Сигурно скоро някой от семейството щеше да дойде да я прибере. Усещаше го - по студа и по-все по-неотстъпчивата нужда да отиде до тоалетната.
Косата й вече беше побеляла. Не, не от годините - беше се заскрежила по краищата. Годините й всъщност не бяха много. Но й бяха достатъчни. Повече от достатъчни...
Монотонно: "Бог да Ви благослови!", "Мътните да Ви вземат!"