автор: peter

Обличам се в бяло. Живея в розово-захарен облак.Аз съм вашата първа, последна и единствена защита срещу боклука на Вселената - лецитина, изкуствените оцветители и емулгаторите. С наднормено тегло съм. Всичките ми приятели - също. Накратко казано, аз съм сладкар.
Професията ми е свързана с доставянето на удоволствие. От цялата тази работа най-до- волна е жена ми. Тя, естествено, получава по-различни наслади от тези на клиентите на малката ми кокетна сладкарничка. Знае всичко за шоколада като заместител на… хм, интимните отношения. Ще ви кажа само, че тя НЕ Е с наднормено тегло. Изводите ги оставям на вас и спирам. Надявам се следващите редове да бъдат четени и от деца. Защото в тази история те са главни герои.
Вие може би си въобразявате, че животът на един сладкар е обикновен, безоблачен и в общи линии нормален. И грешите. Животът на ИСТИНСКИЯ сладкар може да се сравни само с живота на един средно натоварен командос. На последния ми изпит в Колежа по сладкарски изкуства, завистливи колеги ме саботираха и откраднаха повечето ми про- дукти. Вместо да се проваля, аз импровизирах смело с половин блат, също толкова шо- колад, шепа сушени сини сливи и още нещо. Създадох торта, нарекох я "Фантазия". Из- питващите я признаха за шедьовър. Дипломирах се с отличен. Производството на тази торта сега ми носи прилични доходи. Справял съм се с капризни и дори ОСВИДЕТЕЛ- СТВАНИ клиенти. Един от тях си поръча от пиле мляко, леко подсладено. Дори искане- то му сам да издои пилето не ме затрудни особено. Тръгна си с доволна усмивка. Една сутрин заварих пред сладкарницата си всички членове на Дружеството на анонимните диабетици. Размахваха плакати и обидни лозунги. По-късно разбрах, че членовете на ръ- ководството им са били подкупени от голяма фирма за производство на изкуствени под- сладители. Поканих демонстрантите вътре. И те си тръгнаха доволни. Сега са ми изгра- дили малък олтар в помещението, в което се събират и палят по някоя свещичка пред специално поставения там мой мраморен бюст. Имам десетки подобни случаи, от които съм излизал с чест. Превърнах се в смел, безкомпромисен към качеството сладкар. Имах дарба. Бях перфектен. Именно заради желанието си да продължа да бъда такъв, сега два пъти седмично ходя на психотерапевт…
Има същества, на които просто не обръщаме внимание. Това са децата. Но не на всички деца, а на онази особена категория във възраст от три до пет години. Деца, какво толко- ва. Един следобед се сблъсках със сегашния си кошмар. Майка с малко русо момиченце с панделки се изправи пред витрината на сладкарския ми щанд. Усмихнах се мило и на двете.
- Кажи на чичкото какво искаш - подкани дамата момиченцето. То срамежливо се скри зад нея, после подаде малкото си личице и заяви:
- Аг наг бил папатак.
Наклоних леко глава в нейната посока и попитах:
- Какво?
- АГ НАГ БИЛ ПАПАТАК! - извика нетърпеливо то, явно добило смелост от моята учтивост.
Нищо не разбрах и този път. Погледнах безпомощно майката, която вадеше портмонето си. Очаквах превод. Симултантен. Тогава майката каза:
- А, да, нека бъде за вкъщи.
Преглътнах смутено. "Спокойно", помислих си, "справял си се с всичко, ще се справиш и с това". Включих дедукция. Опитах се да проследя погледа на малкото русо същество. Не помогна, то гледаше вече през прозореца. Преместих тежестта си от левия на десния си крак. Почесах се. Включих и професионалната си обиграност.
- А мама нищо ли няма да поръча? - попитах, като отчаяно се надявах тя да ми обясни с човешки думи.
- Не, този път съм пас - каза дамата - старшно се изкушавам, но съм на диета.
Усетих как ме избива студена пот. Влязоха още няколко души и се образува опашка. Но аз съм хитър и пробвах пак:
- Е, добре тогава. Само за малката красавица. Какво беше, че чичкото забрави вече?
Гледах майката настойчиво. Тя видя, че съм затруднен и каза:
- Кажи на милия чичко, съкровище, какво искаш и да тръгваме, че мама закъснява.
О, свещен ужас!
- Аг наг бил папатак.
Опашката започна да се изнервя. Усещах как дланите ми се разтреперват. Вече беше късно да призная, че нищо не разбирам. Щях да изглеждам като идиот. Всъщност, вече вероятно изглеждах. Тъкмо пред очите ми започнаха да плуват черни петна, когато се досетих за един последен отчаян ход. Грабнах първото попаднало ми нещо и започнах да го увивам. Беше един огромен еклер с ванилов крем. Сега майката щеше да ме пре- късне и да каже вероятно: "Това за нас ли е? Ама не, нали искаме…" . Аз щях да се извиня и да оправя поръчката. Тя нищо не каза. Взе еклера и излезе. А аз плувах в мъгла. Явно бях уцелил, чист късмет. И той е нужен понякога. Но си оставах в неведе- ние. Това, което ми попречи да се възгордея от себе си и от успешно решения проблем се случи същия ден, двадесетина минути преди края на работното ми време. Този път майка с момченце. И куче. И беше още по-страшно, защото майката и кучето останаха отвън, а момченцето изтича до щанада, подаде ми банкнота и заяви плахо:
- Баалджаг?
Така се прахапах, че усетих вкус на кръв в устата си.
- Моля?
- Баалджаг!
Гледах банкнотата мрачно. Въздъхнах.
- На колко годинки си, юначе? - попитах напрегнато.
Момченцето се замисли за кратко, после изпъна ръчичка и показа четири пръстчета.
Хрумна ми, че сега е подходящият момент да стигна до дъното на този непознат и обърквщ език.
- Това ли искаш? - попитах и посочих една паста на витрината. Отговорът ме довърши:
- Ай агейнст ай.
Добре, че поклати глава отрицателно.
Продължихме да сочим и да се изпитваме. То бърбореше на странния си език и явно се забавляваше, като мислеше, че си играем. А аз полудявах бавно. Сигурно щяхме да караме така цялата следаща седмица, ако разгневената майка не бе нахлула с ротвайлера си.
- Изинявайте, госпожо, просто не разбирам какво иска синът ви - отчаяно се оправдавах аз.
- Първо, той не ми е син, а племеник, и второ, толкова не можете да разберете, че детето иска една голяма боза!?!
Дадох им бозата. Затворих, прибрах се вкъщи и вдигнах температура. Жена ми се разтревожи не на шега. Опитах се да я успокоя и и разказах за случките с децата. Тя също се зачуди. Тук е моментът да ви кажа, че ние нямаме деца. В следващите дни тя правеше совалки из съседите и приятелките си, които имаха малки деца, а аз пиех успокоителни. Дамата с кучето и малкото момченце се оказа тежък удар по професионалното ми самочувствие. Знаете ли, досега на бях имал недоволен клиент.
- Е, - попитах след няколко дни скъпата си съпруга - някакъв резултат?
Тя поклати отрицателно глава. Поиска да й повторя двете реплики, които ме бяха озадачили.
- Знаеш ли, тези дни разпитвах доста, нито една майка не разбира за какво става дума. Според тях децата им си говорят съвсем нормално.
- И аз мислих доста - споделих несигурно. - Теорията ми е, че те просто не могат да говорят все още като възрастни, предъвкват думите, изяждат букви, завалят…
- Хм, може и така да е - усъмни се жена ми. - Но все пак не разбирам как "баалджаг" може да бъде "голяма боза".
Преглътнах със затруднение и поклатих глава. Дали петгодишните нямаха някакъв свой таен език, нещо като код, разбираем само за най-близките им? Реших да не мисля повече за това и да импровизирам. Какво пък толкова?
А сладкарничката ми се прочу и стана любимо място на много хора. Следващите няколко месеца имах поне десетин дечица, които ме изпотиха здравата. При две от тях бях на косъм да избухна. Така де, родителите им ги разбират и странно защо очакват от всички нас да го правим. И седят едни такива умилени, а пък аз се тормозя като сарацин при обсадата на Константинопол. Но последният случай, ах, последният случай… Той ме прати на психотерапевт. Ще ви го разкажа, така както го разказвам на доктора.
Късна вечер. Последните клиенти. Майка с момченце. То:
- О бугуян, бугуян, малък диск спейс ерго…
Аз към майката:
- Съжалявам, госпожо, не разбрах какво иска детето?
Тя:
- Армитар де носсе тагаринов! Поре се наи. Алдебаран де сото и дина малина.
Виждам я как несигурно търси думи и добавя:
- И секенерай далмун азифарел.
Отмята коса и рови в портмонето си. Поглеждам ушите й. Изглеждат ми странно заострени. Усещам как губя съзнание. Питам се това, което издава шум отвън в тъмното, космически кораб ли е, завързан еднорог или нещо друго.
Сега си почивам. Наех си помощник - талантливо момче. И чета Толкин. Чета за други светове. Уча полинезийски. А, да. Споменах ли, че ходя на психотерапевт