автор: URAGANNNN

Един е. От небето нощ струи безкрайна,
втренчена във късчето Луна-като смъртта.
Тихо е. Щурец разкрива своя тайна,
с тъжна нежност-радостта на любовта.

Ах, как хладно е и въздухът кристален,
пробягват сенки с призрачни була,
звезда самотна с огън нереален,
прорязва мрака - Божия стрела...

Залайва куче, някъде далече,
поемам дъх - ухае на зелено,
едва дочувам ромон речен,
сам съм и ми е студено.

Луна и сенки, трепкащи звездички,
всичко е красиво в таз природа-
залезът и изгревът, цветя и птички
и всичко тръпне за свобода!

А ние къде сме - сред бетон и дърво,
с натежали глави и празни сърца,
кой забелязва Луна, зарево-
май влюбени само и тъжни деца!

Мир е при нас, война е при тях,
хора умират, защо е тъй криво,
далеч сме, ДА, там стенат от страх,
а нима е това справедливо?

Вместо: "Обичам те!" да чуваш: "УБИЙ ГО!!!"
вместо ласка - студена стомана,
няма щурец, а : "ДАВАЙ! ЗАБИЙ ГО!!!"
в душата и тялото рана връз рана.

Колко е грозно и несигурно всичко-
суета красива с маска фалшива,
деца умират, без да видят, мънички,
КОЙ, очите му, кой ги убива.

Луната изчезна, сенките с крясък,
погълнаха мен и целият свят,
няма надежда, с призрачен блясък,
дулото ревна - загина мой брат...


24.07.1994

detronator@centrum.cz