автор: veniamin

Днес - 10 февруари.
Убих първият комар за тази година. Не искам да съм кръвожаден, но живота ме направи такъв.
Обичам летежа на всяко живо същество, но то летеж ли бе да го опишеш.
Гризе ме малко съвестта, защото си помислих, че този комар можеше да бъде майка, да си има деца, да си играят през пролетта навън.
Но съдбата е жестока. Моят поетичен летеж се срещна в полунощ, очи в очи, с това дръзко камикадзе, с това пикиращо създание, изскочило сякаш от преизподнята на панелните мазета.
О, не искам да си припомням...Като погледна тавана и веднага виждам една сюрреалистична картина на Салвадор Дали. Той би я нарекъл - "Крака и хоботи на комари висят, докато поета се облъчва на нощната лампа". . .
Този урок го научих от наш роднина в Ямбол. У тях гъмжеше от комари и той съвсем хладнокръвно ги трепеше с една възглавничка , сякаш предназначена за размазването им. Беше станал толкова точен, че комарите "гък" не можеха да кажат. Колко тренировки съм имал след това и аз. Колко възглавнички съм изстрелял. Отначало не улучвах добре, но в мен оставаше успокоението, че поне съм спукал тъпанчето на някой.
Но, елате да ме видите сега. Трепя ги от всякъде. Както висят на тавана, както са се маскирали като фигурка от тапетите с цветя, както летят. Направо си е като "Апокалипсис сега".
Толкова много от тия гадинки съм изтрепал, че спокойно мога да кандидатсвам за рекордьор - комаротрепач в книгата на "Гинес".
Пък и случайно да се свършат комарите, не се притеснявам. В живота е пълно с кравопийци, които ти идва да размажеш с един удар.