Ослепяваме бавно със всеки нов залез -
бог намира причина да поиска очите ни.
Потъмняват по клоните млади зарзали,
сякаш точно преди тъмнината узряли,
не успели от сладкия сок да опитаме.
Бързо чезне дървото им, в сянка плашеща скрито,
неусетно и в него се промъква умората,
постепенно престават да го виждат очите.
Но и в тъмното крехко ухание скита -
разполагаме ние с ръце като корени.
На потребност взаимна непотребно е светлото,
през нощта за да сбираме дъхави праскови.
Под дървото пируваме, тъмнината наметнали,
а високо над него, нежно просветнали
да помогнат на изгрева, са очите ти ласкави.