От малка зимно време все ми е студено, но един мерак ме и мъчи години на ред. Ски да карам и в балкан да пея" Хубава си моя горо". Тази зима, по нашенски обичай спретнах храна за няколко дена, пресушихме на семеен приятел бурето с вино, на друг запаса от домашна крушова и потеглихме за балкана. То радост
, песни, почивки и всичко нужно за път. Морско чедо съм, обичам шир да има пред мен, като ме попритисна и поограничи балкана, усилно взе да ми става, мъка да ме наляга. Тесни пътища, сняг, пропасти и бързащи шофьори ме превърнаха в адреналинка по последна мода с изправена коса, облещени очи и ужасена физиономия. Е и с това посвикнах, но тунелите сред тези огромни канари и знаците " забранена употребата на звуков сигнал" ме умориха с незнанието , какво ще се случи аджеба , ако случайно го използваш. Знам вече, толкова бързо реших въпроса, че повече никога няма да пренебрегвам подобни забрани. Едно ще ви кажа, няма нищо общо с това колко люто и интимно се отнесе шофьора с цялата ми рода. Балканджиите хубави хора , срещу заплащане бързо ни уредиха ски и всичко нужно. А аз с моето ненаситно око си избрах възможно най- дългите, големи и нужни потребности. Така здраво ме екипираха, че и майка ми не можа да ме познае на снимките. Качиха ме на лифта последна и почти на сила. Неее , че ме беше страх, много ме беше страх. Докато се усетя и върховете на огромните борове бяха много ниско под мен. За двадесет минути( много време), казах всички молитви към всички богове, който зная по три пъти. И докато изредя всичките си пороци от който се отказвам стигнах до протегнатите ръце на …спасителя, който сваля всички от седалките. Но, към мен показа по-специално отношение, защото дълго се радвах на прегръдките му. Кой ли знае защо ми викаше " Спокойно, Мария" " Весел ден Мария", а името ми е съвсем друго. То така си останах и Мария за целия персонал, всички ме познаваха макар , никой да не повтаряше ролята на спасител. То и ски толкова карах, но на ръце доста ги носих и пред бара ги забих в снега също като другите. Кой да ми каже, че да се върна , там от където дойдох имало само два начина - на ски и лифт. Ако знаех и ако пистите не бяха надолу и ако нямаше толкова ако , ами пак на лифта ме качиха. Вече не бях последна, като се замисля то и хора нямаше за моята посока , но и на сила не беше. Огледах се , красота, а аз като птиците във въздуха над всичко. Как ми се пееше, а думите на песента не идват, мелодията застинала на върха на пръстите ми замръзнали в захвата за желязната тръба. Весели хора, на всякъде сложили табели" Не слизай в движение" " Не се изправяйте" и др. все от този род. Докато се чудя, кой аджеба ще му дойде на ума да ги върши тези работи, се усетих как протягам ръце и крещя на служителите свалете ме, свалете ме. Как ми трепереха коленете и колко бях щастлива, че съм жива си е моя тайна. Ааа , добри хора до колата ми казаха, че ако откопчея ски обувките, по ще ми е лесно качването вътре, понеже ще мога да прегъвам краката по извивките. Ех, ако ги бях видяла горе пред тоалетната, нямаше да стане такава нервна и очаквателна опашка докато се навъртя вътре. Гледам си сега снимките и си мисля, толкова години хвърлях в мечти, който се оказаха , че нямат нищо общо с очакванията ми за приятно прекарване. Но, кой ли ще разбере истината , усмивката ми на снимките грее по-силно от слънцето в балкана. Сега писах, тук едни работи, истина ли са - лъжа ли са . И да не ми вярвате, не можете да ме хванете табани да ми биете, а ако ми вярвате се надявам само да сте се забавлявали.