Зимата затрупа всички звуци,
само вятърът с комините говори
и пръстите си топли във косите им.
Утрото е девствено момиче-
бяло, нежно, непораснало кокиче.
Зад завесата нощна наднича
решено е деня да заобича.
Събужда се по навик рано,
разтапя с устни снежното му рамо,
прескача преспите навети,
на пук на хорските съвети.
Мечтите му са сребърна монета
подхвърлена от зимата високо
в безвремието синеоко.