автор: utro

Реве телевизорът с мощно гръмливо хриптене.
Стоиш като сфинкс.
Вече май имаш трето око...

Мисълта ти е с хиляди метри далече от мене.
А пък аз съм със Него от тебе - на цяла любов.

И пада таванът, задавен от тонове екот.
Уредбата съска - същински кентавър ранен.
Компютърът станал е сякаш свещената Мека,
където се молиш, когато си тръгваш от мен.

Шептейки на себе си, виждам как бавно, на пръсти
стъпваш по покрива. Очите ти - клечка кибрит.
Аз те лепя върху себе си, после отново те късам
някъде там - под гърдите, в един слънчев сплит.

После поглеждаш смутено. Какво да те правя!
В този безшумен, невесел, навъсен уют
сякаш съм птица, затворена в клетка такава,
дето се стапя сама, причини ли ти смут.

Ти се прозяваш. Аз знам, че това е човешко...
Само, че вдишвам умора сред сънен порой.
Стана сърцето ми луда една въртележка:
Ти си Мъжът, а пък всичко останало - Той!