автор: joanna_vas

Небето беше розово.
Слънцето ненатрапчиво се опитваше да прогони с лъчите си и последните останки от мрака.
Беше тихо. Цяла нощ беше валяло сняг и до сутринта беше натрупало така, че от стъпките на последните минувачи по улиците не бе останало и следа.
Утрото весело надничаше през прозорците на нейната стаята и гъделичкаше закачливо нослето й обещавайки, че денят ще бъде чудесен.
Тя се събуждаше.
Отвори очи. Денят се раждаше отново чрез нея .
Меката светлини на слънцето се промъкваше в стаята й едва доловимо.Тя усети по лицето си лека усмихва която я издаваше, че пак го беше сънувала.
Не й се искаше да се разделя толкова бързо с него и за това се опита отново да затвори очи. Беше забравила да го целуне за последно в съня си и да му каже довиждане.
Обичаше го и това й даваше сили да се събужда всеки ден с усмивка въпреки, че живота й не бе никак лек.
Не го питаше никога нищо, не задаваше никога излишни въпроси макар, че всъщност тя не знаеше почти нищо за него.
Не се интересуваше от миналото му, не се опитваше да гадае бъдещето, опитваше се само да го усещаше така, както умее само тя, миг след миг и това й доставяше голямо вътрешно удоволствие.
Можеше с часове да го наблюдава, без да каже нито думичка и без да чуе нито една от него, но всъщност през цялото време в което бяха заедно, те не спираха да разговарят и това я изпълваше с трепет и мислено често танцуваше.
Откликваше с радост на всяко негово импулсивно желание и по този начин го милваше.
Никога не знаеше, пък и не очакваше какво би могло да се случи във всяка следваща стъпка в която се докоснат или разделят техните погледи. И може би точно това придаваше чар на тяхната връзка.
Тя знаеше, че той я обича, макар никога да не й го беше казвал с думи. Не беше и нужно.
Те умееха дълго да разговарят по между си чрез тишината, която ги свързваше.
Може би за това бяха така неразделни и в мислите и в сънищата си, както и в дните.
Знаеха, че не могат един без друг. Но никога не се търсеха. Намираха се.
И всяка тяхна среща бе различна, по своему. Очите им бяха единствения начин по който можеха да се докосват постоянно. Може би точно за това, не си омръзваха никога. Бяха си отделили едно малко кътче в мисълта, в което можеха да се разхождат и да тичат на воля непрестанно.
Това ги свързваше и ги правеше щастливи по своему.
Той беше художник. Преди години, беше наел едно малко таванско помещение, в което рисуваше от сутрин до вечер своите невероятно красиви абстрактни картини.
Не контактуваше с много хора.
Обичаше да се среща само с Нея.
Затова често я канеше на гости.
Докато тя присъстваше в стаята му, картините винаги се променяха. Изглеждаха някак по-различно. Сякаш неволно променяха цветовете си и образите ставаха по-светли и по-слънчеви от нюансите, с които ги беше рисувал до момента.
Тя обичаше да го гледа.
Следеше всяко движение на четката му върху платното и се наслаждаваше неуморимо на абстрактната композиция, с която той все й разказваше нещо.
Чуваше го.
Разбираше го.
Успяваше да прочете всяко заложено послание върху платното и това я караше да потрепва от възторг всеки път, когато завършваше с усмивка творбата си.
Всеки цвят и всеки образ я достигаше и живееше в нея и затова тя често изтръпваше до полуда.
Глеждаше живота чрез него.
А той … не спираше да рисува.
Беше красива.
Лицето й бе нежно и излъчваше една особена и загадъчна светлина. Очите й бяха кестеняви и топли, но винаги - широко отворени.
Премигваше рядко.
Сякаш не искаше да изпусне нито един миг, от времето през което бяха заедно. Винаги й се струваше, че ако мигне - може да пропусне нещо важно и съществено, а не искаше.
Понякога дори й се струваше, че спира дишането си притаена, за да не наруши хармонията, която цареше около тях.
Днес си спомни, че веднъж го беше попитала, дали би могъл някой път да я нарисува.
Тогава той я беше погледнал и съвсем леко се беше усмихнал, но това й се стори обещаващо.
Оттогава насам тя все очакваше, че някой ден може би ще успее да се види през неговата душа на платното.
Но така и никога не го попита повече за това.
Разговаряха малко.
Един ден дори се сети, че всъщност беше забравила да научи името му, но това не я смути особено много защото знаеше, че познава душата му.
Това й стигаше, за да не им липсва никога нищо.
Тайничко понякога си мечтаеше да може и тя да рисува, почти колкото него, но ... дори не опитваше.
Беше я страх, че може да успее и после ... знаеше, че нямаше да може да спре, също като него. Тогава щеше да се лиши от удоволствието да стои край него и да го гледа.
А тя обичаше, така обичаше да го гледа...
Сутринта, в която се събуди, почувства някакъв странен порив, който пареше в слънчевия сплит на гърдите й и караше сърчицето й да тупти по-ускорено от всякога.
Това й подсказваше, че нещо може би ще се случи, но тя не се притесни ни за миг.
Знаеше, че го обича и нищо не можеше да се промени.
През тази сутрин тя стана от леглото с лека усмивка, а нозете й докоснаха пода, едва доловимо.
Стаята й беше малка, но много уютна и топла.
Мислеше го.
Стори й се, че той също се е събудил вече и за това реши да се облече и да отиде при него.
Направи го бързо и по пътя купи две дълги двойни кафета без захар в пластмасова чашка.
Ателието му се намираше съвсем близо до нейната къща и понеже беше доста рано, тя успя да остави първите стъпки върху непокътнатия от хората сняг към дома му.
Когато застана пред врата му, дори не почука.
Влезе направо.
Той я очакваше.
Беше седнал ма малката масичка и сякаш знаеше, че тя ще дойде скоро при него.
Никога не си уговаряха срещи.
Разстоянието между тях нямаха никакво значение. Те се чувстваха така, сякаш се познаваха от хиляди години. Но всъщност, така и не се бяха опознали до край. Това ги крепеше и те знаеха, че няма никога да се изгубят.
Всеки ден те се приближаваха по малко един към друг и това ги радваше непестанно. Очите им не спираха да се усмихват всеки път, когато се докосваха уж случайно. Понякога дори изпадаха е унес от щастие...
Така стана и в този загадъчен ден.
Когато влезе в дома му, тя седна на масата кротко и му подаде все още топлата пластмасова чашка с кафе.
Докато отпиваха първите глътки, не спираха да се гледат. Не си продумаха нищо, но всъщност не спираха да разговарят с очите си.
Утрото се гмуркаше весло в стаята и светлината игриво танцуваше по стените.
Небето започна полека лека да изсветлява, а денят пристъпваше гордо напред.
Само едно мъничко облаче се движеше, леко полюшвано от зимния вятър и не спираше да напомня за себе си.
Той стана от масата, приближи се към нея и ... я целуна.
Хвана ръцете й в своите и я придърпа леко от стола към себе си. Тя се повдигна и се сгуши щастлива във него.
Опря лицето си върху онази хлътнала част на гърдите му, под лявото рамо, която й беше много скъпа и ... притихна. Обичаше да се сгушва на това място, тъй като от там чуваше най-добре ускорения пулс на сърцето му.
Обичаше го.
Можеха с часове да стоят така прегърнати, вкопчени един в друг, сякаш се виждаха за последно.
Днес обаче тя го притискаше още по-силно от всеки друг път до сега. Устните им неволно се срещаха и дъхът им се сля.
Изведнъж ... той реши бавно да отстъпи назад.
Погледна я, усмихна се и каза: -Помниш ли веднъж ти ме попита ...
Но пак замълча.
Не й беше казвал нито една дума от седмици.
Тя проследи с любопитство всяко изражение на лицето му в очакване да узнае какво ще се случи.
Той бавно тръгна към малката купчина от приключените през последните дни картини и понечи да вземе една.
Погледна я мило, сякаш я виждаше за първи път и с насълзени очи се обърна към нея и й подаде платното.
- За теб е. Бях ти я обещал отдавна, помниш ли?
Тя протегна ръце, взе картината и той забеляза, че тя трепереше.
Изведнъж му се стори, че нозете не я държат.
Тя понечи да се подпре към ръба на масата за секунди, преди да реши да обърне платното и да види какво има на него.
Когато го стори, изтръпна...
Не можеше да повярва на очите си!
Гледа го дълго! Беше й толкова скъпо! То означаваше много за нея.
Платното беше цялото бяло! Привидно на него нямаше нищо, но всъщност беше побрало цялата й същност до образ и имаше всичко...
Успя да се види през него.
Успя най-после да види красота за която не бяха отворени до тогава очите й, онази красота - невидимата и неуловимата за околните.
Това беше неговата най-хубава и изящна картина, която бе успял да нарисува и тя го знаеше.
В нея имаше всички нюанси
Целуна го за довиждане мълчаливо и необяснимо защо, но побърза за да си тръгне. Не искаше да я вижда разплакана.
Когато се прибра у дома, закачи картината на най-светлото и видимо място, така, че тя да я изпъква...
От тогава често всяка нейна приятелка, която й идваше на гости я питаше защо е закачила на стената си това голямо бяло платно, вместо картина.
Тя се усмихваше и всеки път отговаряше: - Защото ... на него ме има!
Не я разбираха. Нямаше и да успеят да я разберат никога и след време повечето от приятелките й просто спряха да идват на гости...
Смятаха я за странна, но те така или иначе никога не започнаха да й липсват!
Липсваше й само той, защото ... това беше последния ден, в който се бяха срещнали.
Спомни си, че на другия ден тя го потърси, за да му благодари за картината, но разбра, че той внезапно беше заминал.
Не попита къде е. Тя знаеше...
Беше останал завинаги в нея!