автор: utro

Заплитам се във копитата
на свойте измислени
конници.
Никой не ме попита
дали не умирам наистина,
дали не пътувам вече
към някоя древна
гробница,
където да стана камък,
че уморих очите ти.
Че доверих се цялата,
шепнеща пред оракула,
(впил в мене нокти кървави)
как те наричам тайно
в нощите си изплакани
или преди разсъмване.
А ожаднях от чакане,
свивах се някак вътрешно
в орехова черупчица.
В залеза си внезапен,
в неравноделни тактове
стигах съня на мъртвите.
И оглушах от взиране,
преподредила тъмното
с крайчеца на душата си.
В малка горчива бръчица
като в милувка празна
(знак, че сърцето спира)
сключих съюз със разума.
Бързам да се усмихна
вече съвсем безсмислено,
весело, жестомимически.
Вътре във мен притихна
сянката от мастилото -
доносът мой единствен -
някакъв стих лирически.