автор: Donsky

Та, като са тръгнали разни моди за пътеписи, що пък не взема да напиша аз нещичко. Ми да, кой пътувал, кой не, ама всеки пише. Я, да поправим тази грешка. И значи...
На пътуванията най-мразя сутрешните ставания. Особено, когато са толкова сутрешни, че са почти нощни. И ето сега, седя в 5:30, гледам тъпо багажа, който съм стегнал от снощи и се мъча да предвидя за какво ли ще припищя в хотела. Последния път беше за четката за бръснене, та се наложи по нощите да купувам някакъв гел от едно арабско магазинче, който заедно с една бира струваше почти колкото цялото съдържание на минибара. Ама, това го разбрах чак на сутринта от преводачката - имало такива магазинчета в Париж, обслужват закъсалите. На съответната цена, разбира се. Преди това пък си бях забравил четката за зъби. Случката беше в Швейцария, и се сблъсках с проблема да си купувам на място. Ама, като не знам в какъв магазин се продава и как е четка за зъби на швейцарски, а време за обиколки - никакво. Добри хора от нашите домакини се смилиха, та ме уредиха.... Та сега седя, мисля, доколкото изобщо това е възможно в този час и си броя тоалетните принадлежности. Хрумва ми, че дреболиите съм ги взел всичките и сигурно съм забравил нещо наистина сериозно. Е, от такива мисли, човек може изобщо да не тръгне. Я, майната му! Поглеждам през прозореца и установявам, че таксито, което съм си поръчал снощи ме чака. Хубавото при песимистите е, че често получават приятни изненади. Излизам навън и си влача багажа. Шофьорът сваля стъклото и подава ключа. Това пък какво е - аз ли ще карам?
- Извинявай, ама нещо съм се сецнал, та ако може да си отключиш багажника. - казва шофьорът и вече забелязвам, че е седнал в малко особена поза. Бе, май наистина ще е по-добре аз да карам. Хвърлям багажа отзад, смело сядам до него и му връщам ключа. Аз съм тръгнал на самолет да се качвам, та едно такси ли ще ме притесни. Шофьорът наистина се справя добре и на фона на приятна "евъргриин" музика от радиото, не спира да приказва. Започва с темата за чалгата и как 99% от шофьорите слушат чалга, но той е от останалия един процент и как някои хора се изненадват, но други не му харесват музиката и той им казва да си вземат такси от 99-те процента... и така до Аерогарата. Там спира, пак ми подава ключа и тържествено ме пита:
- Е, добре ли те забавлявах?
Не мога да не се съглася и му оставям лев и половина над сметката.
Събираме се с другите трима колеги на чекинга и кротко висваме на опашката. Вальо Молотов, който най-често пътува, се сеща, че няма да е зле да си вземем целия багаж като ръчен, защото на Прага времето за смяна на самолета за Цюрих е около половин час и багажа я го прекачат, я не. Всеки се сеща за някаква история за непристигнал багаж и започва да я разправя. Лесно им е на тях. На Зидаров багажа е една чанта. Иванов носи по-малкия модел на моя куфар, който през премрежени очи може да мине за голяма чанта. Моя куфар хем е голям, хем нося и дипломатическо куфарче. Ето го и проблема - да сглобя от двата багажа един. Това по принцип не е трудно, защото куфара освен голям е и почти празен, та спокойно ще събере и куфарчето, но въпросът е намиращите се вътре костюм, ризи и връзка да останат в използваемо състояние. Да де, и връзката! Най-омразната част от мъжкия гардероб. Не мога да разбера, как в 21-ви век този атавизъм, чието основно предназначение е да ти влиза в супата, може да бъде задължителен атрибут към официалното облекло. И ако се появиш на някаква по-специална среща без него, местния шеф на протокола изпада в тиха паника и трескаво се опитва да ти навие около врата я някое фишу, я салфетка, я подходящо оформено парче тоалетна хартия. Безумие някакво!
Та, сглобявам някак си багажа и се опитвам да скрия куфара между чантите на колегите. Молотов включва чара си на "Мах" и започва да обяснява на служителката трогателната история с предстоящото ни прехвърляне на Прага. Куфарът ми, обаче едрее на общия фон, и момичето ме кара да го сложа на теглилката. Въпреки внушителните си размери, той е достатъчно лек и милостиво получава лепенка "Ръчен багаж".
На граничния контрол минаваме почти безпроблемно, като изключим това, че граничарят иска да му разкажа почти в детайли целта на командировката си в Швейцария. Свикнал съм. Явно, има нещо подозрително в физиономията ми и почти на всяка граница към мен се отнасят особено внимание. Има нещо ласкателно в това всред опашка от 50 души да те посочат с пръст и да ти кажат:
- Господине.... Да, вие! Ако обичате, може ли да ви погледна в чантата.
Така че, знам си и винаги се придържам в рамките на закона и митническите изисквания. За сметка на това, хората които пътуват с мен са много доволни, защото спокойно могат да ме ползват за нещо като гръмоотвод.
Качваме се в самолета, където ни посрещат доста презрели на вид стюардеси. Особено тази, която посреща мен и плахо ме пита как точно възнамерявам да напъхам куфара в багажната кутия над седалките. На втория опит, въпреки нейната помощ, установявам, че въпросът напълно резонен и се налага в кампанията по натикването да се включи и колегата Зидаров. Юнашки пресоваме куфара, прежалвам костюм и ризи, но няма как. Ако оставя куфара на пътеката, ще разделя самолета на две, силно изолирани една от друга части.
Е, тръгваме, т.е. литваме. Четиримата сме на един ред. На времето, за самолетите на "БАЛКАН" се говореше че са най-безшумните в света. Вътре нищо не се чува, защото така си се сгъчкал, че с колената си си запушил ушите. Е, сега е доста по-комфортно. Вальо е раздал вестници, а аз си приготвям фотоапарата. Имаше случка, която за известно време ме беше отказала да снимам в самолет. При едно пътуване си харесах гледката през прозореца и станах да си взема апарата от ръчния багаж. Куфарчето ми беше над задната седалка. Когато извадих апарата, чух отдолу треперлив глас, преминаваш в фалцет:
- Ама какво ще правите???
Видях една дама, цялата червена, втренчила в мен ужасен поглед. До нея седеше колежка от нашата група, която явно се опитваше да ме предупреди нещо с мимика.
- Нищо, госпожо. Просто взимам апарата при себе си да го проверя.
- Ама да не снимате! Това е електронен уред! Ще свалите самолета!
Стана ми ясна ситуацията и я уверих, че никога не би ми минала през главата кощунствената мисъл, че бих могъл да снимам в самолет, макар и с кутийка, в която има електроника, колкото в стари джапанки. Разбира се, че си направих снимките, но явно заразата беше плъзнала, защото пътниците до мен ме гледаха в неприкрита паника. Тогава реших, че няма смисъл да създавам негативни емоции, още повече, че по-късно смених апарата с цифров, на който трудно може да се скрие електронния произход. Спазвах това решение до момента, в който при един полет, от илюминатора до мен се откри невероятна гледна. Трите арки на Париж се бяха подредили в линия. Сена блестеше сребърна на яркото слънце, а творението на Айфел кротко си почиваше в завоя на реката. Апарата ми беше в куфара, а самолета сякаш замръзна, за да ми даде възможност добре да разбера, каква картина не мога да споделя с приятелите си. Е, не! Тази картина още стои пред очите ми, но за съжаление не съм художник, а просто обичам да снимам.
Та, от тогава не правя никакви компромиси. Апарата ми е постоянно в чантичка на кръста
В случая нямаше нищо интересно за снимане. Стандартни облаци, сгушени като стадо овце под крилото (виж ТУК). Скоро освен облаците отдолу, се появиха и облаци отгоре. Притъмня и задруса. Отпред остана единствена синя ивица, към която самолета отчаяно се стремеше (ТУК). Явно не ни е било писано да летим в чисто небе. Облаците се сключиха около нас като паст на трол, а подмазващ се глас по уредбата ни информира, че навлизаме в зона на турбуленция. Предполагам, че усещанията, които последваха са сравними с усещането при бънджи скокове от 50 метров мост, но с достатъчно пъргави ластици, които осигуряват изживяването на серии по 10 последователно. Като дете имам спомен, че съм ползвал специалното пликче в гърба на седалката и сега бях на ръба да си ги опресня. Даже гледката на свободно реещи се над пътеката стюардеси опитващи се да раздават сандвичи, всеки увит в нещо, наподобяващо презерватив, не освежаваше обстановката.
Така, в смях и закачки наближихме Прага. Започнахме снижаването. Пропаданията намалиха амплитудата си, но зачестиха. Явно загадката, как при тези палави движения ще уцелим пистата, е вълнувала повечето мозъци, защото всички разговори окончателно замряха. Двигателите равномерно боботеха, но съдейки по скърцането на конструкцията, самолета беше пред разпадане. В този момент отчетливо, някъде изотдолу се усетиха два удара: "Турдуп, турдуп"... Последва ги зловещо фъщене...

To be continued…

--------
*zurück (нем.) - назад, обратно