автор: estela41

Един ден планината изохка. Пещерата прие въздишката и. Светът се разлюля и най-слабите сталактити изпопадаха по земята. Сталактоните бяха здрави, но в изпепеленото сърце на сталактитката се бе образувала кухина: въздух, пълен с влюбени атоми. Затова тя усети, че трусът я откъсва и част от нея полита...точно онази част, където биеше влюбеното и калциево сърце.
Падна долу и видя, че езерцето беше всъщност малка рекичка, която лениво влачеше черните си сълзи нанякъде. Водата я обгърна и тя почувства движението! Най-сетне! Заплатила с част от себе си, за да получи свободата си, но нима цената има значение ?

…..Животът придоби аромат на скала, влага и живи организми. Един ден тя видя, че е стигнала до голямо езеро в огромна пещера. Разочарованието я погълна: толкова път и нищо…пак същата тъмнина. Надеждата да види слънчевия лъч отново се превърна в мираж. Водата я приласкаваше и я люлееше в прегръдката си, но сталактитката заплака неутешимо. После се примири, както обикновено се случва в живота, и заспа…

Внезапно се събуди: светът прогледна! Горе в пещерата имаше отвор и през него надникна лицето на деня. Бели петна заиграха по стените, по едва забележимите гънки на езерото. Гонеха се, смееха се като деца. И изведнъж някаква светла нишка се спусна. Слънцето беше погледнало любопитно през отвора и провираше няколко светли пипала, които й се сториха като снопове сияйни усмивки. Сталактитката онемя от възхита. Бяха вече двамата: Той и Тя. Той приличаше на водопад от светлина - без начало и без край. Не подозираше, че тя съществува, не знаеше колко силно бие калциевото и сърце и …сигурно нямаше да разбере. Но нима това беше необходимо?

Споделеност, взаимност, подкрепа! - омръзнали и бяха всички думи, които назоваваха някакъв вид обвързване и задълженост, които според другите създават и изчерпват представата за любовта. Той е прекрасен и без да я съзира, щедър е в сиянието си, тя получава достатъчно. Притихна с радост върху един валчест камък, който…внезапно за пръв път я заговори, решил, че тя скоро ще стане част от него:
- Какво ти е?
- Обичам!...
- Това да не е някаква болест? - в гласа му се долови притеснение.
- Виждаш ли сиянието , което изпълва пещерата? - отговори му замечтано тя.
- Да но…това се случва всеки ден, вече цяла вечност…?
- И аз съм на този свят цяла вечност, но едва сега долавям пулса на Времето. Сякаш преди не ме е имало, а минутите и часовете са се трупали върху мен като надгробна планина. Откакто обичам, животът ме изпълва и обикновеното изглежда невероятно. Щастлива съм…

- Хм-хм-хм! Прекалено много чувства, момиче! Те топлят сърцето, изгаряйки го. Това го знам от сигурно място, но не помня откъде. …Аз самият не си позволявам да се влюбвам, макар че езерото постоянно ме люлее в прегръдките си и ме зове. Любовта ще отвори пукнатина в сърцето ми и тогава … сбогом Вечност! Аз съм гнездо на вечността! Това е призвание…!!! Всъщност аз съм част от една голяма скала, която била влюбена в дъжда. Приютила го в гранитните си обятия …и ето ме мене..!След разпадането…разбираш процеса нали????

В този миг бродещият лъч достигна до камъка, върху който лежеше сталактитката, и огря хладното и тяло. Тя заискри като направена от скъпоценни минерали. Една топла вълна я обгърна…сладко безпаметство!

- Колко съм красив! - помисли си лъчът. - И съм вълшебник! Усмивката ми превърна това парче калций в шепа изумруди. Неотразим съм! Властен. Всесилен. Позлатявам, сгрявам, пламтя. Оглеждам своята неповторимост в този скучен свят, докосвам небрежно това и онова, ей така - на шега! И то засиява, запламтява. Ноооооо! Животът не е в него, той е в мен! Аз съм Богът чудотворец…Харесвам отражението си и за разнообразие сменям огледалата. Всъщност светът съществува, за да бъде мое огледало. Сутрин светът ме чака черно-бял, нощен. Чака меАз съм магия, аз съм ЛЮБОВ!... Утре пак ще се отбия, скъпа, Сега довиждане!

И като я целуна топло, лъчът се премести встрани, постепенно започна да изтънява, да се катери трепетливо по отсрещната стена, прогонвайки заспалите прилепи. Накрая се стопи, остана само обещанието за "утре".

Сталактитката се почувства зашеметена и олекнала. Той я забеляза! Дали разбра, че го обича и живее само заради него? Сега да я види приятелката…не се сбъдвали мечтите ли? Животът опровергава мъдростта на опита и в това е неговата сила.

Времето затрополи по купола на пещерата в поредица от срещи и раздели. Лъчът идваше, отиваше си, понякога минаваше някак встрани. Тогава тя мислеше, че вече му е дотегнало да я вижда. Дали в любовта има някакъв предел и насищане? А може би и тя изморява?

Няколко дни слънчевият лъч не се показа. Вместо него нахлу вятър и се спусна водопад от дъждовни капки. Камъкът поясни, че е облачно и жално изпъшка:
- Престани! Започваш да се топиш! Калцият ти се стича по мен, не е много приятно. Лежиш отгоре ми, а…мислиш за друг! - това справедливо ли е? Неговата любов е непостоянна, преходна, насити ти се и си отиде. А аз съм вечен! Мога…да ти предложа да споделиш с мен вечността?
Сталактитката си помисли, че това вече го беше чувала и че всички….са еднакви.
- А той каза ли ти, че те обича ? - продължаваше да я тормози камъкът.
- О, каза ми го! С топлината на присъствието си, с целувката на ръцете си, с щедрия огън, който запали в мен…Истина е! Не си въобразявам.
- Истината е онова, в което сме решили да повярваме, момиче! Иначе…всичко е относително.
- Може би не съм достойна за любовта му? Той е вълшебник, неземен, божествен…
- Какво означава да си "достойна"? Нали съществуваш? Хм! Обикновено проблемът не е в отсъствието на любовта, а в невъзможността да понесем присъствието и. За да и се отдадем, трябва смелост, защото любовта е стихия. Опасна е, кара те да забравиш границите…Езерото мисли, че аз съм неблагодарен. То не разбира, че неговата обич с годините ми отне всички грапавини. Превърна ме в гладка вълна, в част от себе си. Как да го обичам? - неговата нежна прегръдка заличава индивидуалността ми! Но…не мога и да си тръгна. Вече съм част от този свят и от самото езеро. Не знам има ли живот извън хладните му приливи и отливи. И за теб…е късно…топиш се от срещата с реалните стихии: слънцето и водата…
- Искаш да кажеш, че любовта е моята бавна смърт. И аз напуснах храма на вечността, за да опозная нещо преходно?

Сталактитката потъна в тъжни мисли. Почувства се виновна пред изоставения сталактон, пред пещерните закони, неразрешаващи движението, което убива. Тя заплака заради наивността си. Няма чудо в тоя каменен свят…Всичко се повтаря в потока на безнадеждието…

Внезапно усети позната тръпка - слънчевият лъч беше до нея.Обви снагата и с ласкави нишки.
- Обичам те! Обичам те! - шепнеше неговата нежност. Може да съм с теб само за миг, но той е достатъчен, вселената да оживее в очите ти. Щастието се ражда в сърцето на една-единствена минута. Ако се опитаме да я разтегнем, да я умножим, ще го погубим. Еднообразие е името на неговата смърт.
- О, любими, не си отивай! Не ме оставяй толкова дълго тъжна и сама. Има любов безначална и безкрайна, моята е такава. Не се насищам на сиянието на твоята обич и ласка. Аз съм жажда, която не се утолява, аз съм вълшебство, повярвай ми…остани по-дълго…

….Годините минаваха. Сталактитката невидимо се топеше при всяка следваща среща. Разговорите с любимия се повтаряха едни и същи - отегчителни дори за добронамерената търпеливост на камъка.

Един ден в пещерата нахлуха деца. Едно от тях видя парчето сталактит и го пъхна в джоба си. Когато излязоха навън, замери с него едно другарче - на шега…Така Тя падна на една скала, изложена на лъчите на слънцето цял ден. Това беше мигът на сбъднатото чудо. Сталактитката си помисли, че наистина, когато желаеш нещо от цялото си сърце, то непременно се случва. Но започна да се смалява, смалява…силата на огъня му я изпиваше…В любовта съответствието в страстта, се оказа от изключителна важност. Шепа калций - това беше следата от една влюбена душа, която още първият дъжд щеше да заличи.


- Обичам те! Ти си за мене като извор, като извор на жива вода, като пролетен полъх, като магия. Благодаря ти, че ме накара да се влюбя. Това е най-естественото, най-прекрасното състояние на душата. Не искам нищо от теб - нито отговор, нито обещания. Достатъчно е да си близо, да потъвам в очите ти, да виждам как се ражда смехът в ъгълчетата на нежните ти устни. Стига ми дори да знам, че подреждаш своя свят в границите на тази непознаваема вселена, която обитавам толкова години с надеждата да те срещна. Ти олицетворяваш мечтата ми за ДРУГИЯ. Може би те срещам КЪСНО? В неподходящо време и на неподходящо място? Не казвай нищо. Но …ако искаш…, стопли ръката ми и ми подари една прегръдка. После ме остави да помечтая. Страхувам се от реалността, която убива хладнокръвно мечтите, защото в нея те стават зависими от теб. А аз имам толкова много мечти! Искам да ги изживея всичките. Позволи ми поне това!

.......И никой не чу тези думи, освен момичето с тъмнорусите коси и слънчевият лъч, погубил нехайно, неразумно, но всъщност - неизбежно, онази скъпоценна шепа любов, в която довчера се оглеждаше, но днес…това вече беше невъзможно.