автор: Marta

Този старец живееше сам.
Нищо ново, житейски банално.
Сам, сам, сред хората сам,
ей такава една тривиалност.

Часовникът в осем го вдига,
звъни дълго и пронизително,
шум да е, в деня не му стига,
в деня е тихо чувствително.

Тоалет традиционен. Банята,
душът, бръснач, огледалото.
После консерва претоплена
и всичкото пак отначало.

После прибираше роклята,
от години делеше леглото
с нейните рокли- топли са,
и му радват душата, окото.

Тази, която бе преспала
до него в нощта я целуваше,
слагаше я нежно на закачалка
избираше друга и се вълнуваше.

После внимателно следващата
на нейната част от леглото полягаше,
а той и говореше, милваше
не бързаше, за къде да бяга.

Жена му отдавна я няма,
от нея останал е гардероб,
пълен с рокли, една измама,
и букет цветя. И негов е роб.

С този стар букет си говори,
и никога не го докосва,
с него си разрешава да спори,
когато за нещо ядосан е.

Този букет е като динозавър,
той е един мъртъв хербарий,
от по- силен полъх би се разпаднал
и прах само очите ще пари.

Той говореше с него за времето,
за цените, за политиката,
той му беше приятел и дреме му,
че в света това лудост наричат.

Един ден като другите, прозаичен.
Часовник в несвяст вдига шум,
той се събужда, не драматично,
до него ухае на стар парфюм.

Той се събужда. И гледа- букета.
Букетът, довчера тъй призрачен.
Букетът сега е разцъфнал и свети,
цветята са свежи и безразлични.

Той показа цветята на роклята,
и бъбреше, постоянно говореше.
После говорът му премина във вопли,
после вече разбра и се отвори.

После вече разбра и плач се отприщи,
после небето се сгромоляса
После вече я няма! Отдавна си е отишла!
А той чак сега я изпрати.