автор: entusiast

Всяка прилика с истински лица и събития е случайна.

Усещането за приближаващото се бедствие се беше настанило в стомаха ми още от сутринта. Стоеше си вътре в мен, като леко наежил се стоманен таралеж. Надявах се все пак, да не е с размера на земетресение или цунами, с каквото плашеха напоследък вестниците.
Мъжете не се славим с добра интуиция, та може причината за таралежа в стомаха ми да беше снощния гуляй с едни субекти наричащи себе си поети и писатели. Събитието естествено беше маскирано като промоция на книга пред приятелката ми, но тя остана меко казано резервирана към културната проява и най-вероятно ми беше сърдита.

Бях си дигнал краката на бюрото, пиех малка бира донесена от отзивчивата ми секретарка и разглеждах физиономията си в екрана на компютъра. Мда, въпреки че шкембето ми нарастваше още изглеждах младолик за 35-е си лета. Усещах го и по влажния поглед на секретарката ми, с която имах глупостта да си легна веднъж. Не си вади оная работа, където си вадиш хляба, убеждавах се мислено, когато бедствието елегантно нахлу в офиса ми. Нахлу под формата на дежа вю, един забравен с десетилетни усилия спомен. Доста секси спомен след толкова години, трябва да отбележа. Падаща до раменете червеникава коса, изгарящо черни очи и подкупваща усмивка на току що съгрешила девственица. Картинката се допълваше със недотам строг бизнес тоалет, съставен от минижуп откриващ прекрасни за миньонче крака и риза с отворено деколте под сакото показващ точно колкото е необходимо.

Здрасти. Много се радвам да те видя,. А ти май си доста изненадан, изчурулика Дежа вю-то с онова френското си Р, по което си падам още от детската градина и накара таралежа в стомаха ми да настръхне до болка.

Измучах нещо и си допих бирата, невъзмутимо. Мамка му, беше ми писала, че ще си идва в България, но чувството за самосъхранение, развито след нейното заминаване беше изтрило тази информация. Бях луд по нея, когато замина. Ей така ме заряза! Но ми беше по-добре без нея, поне не се бях навирал в никакви каши цели 10 години. Досега. Незнам как го правеше но бедствията я следваха по петите. Таралежа от сутринта беше прав.

Как мина през секретарката ми без да те види?- отворих си устата най-сетне.

Нямаше я, каза тя, докато ме целуваше по бузите и мина опасно близо с изкушаващите си устни до моите.

Не се учудих, че беше минала покрай церберския поглед на секретарката ми. Това и беше вродено. Най-редовно пътуваше в автобус без кондукторите да я таксуват. Веднъж, непосредствено след 11-и септември, беше успяла да отседне без пари в хотел Хилтьн в Париж и дори да си хапва цели два дена от сиренарските им шведски маси. Просто успяла да се вмъкне, без самата тя да разбере, в някаква група с отложен полет.

О, Гери, въздъхна тя. Липсваше ми!

И ти ми липсваше, но ми е добре без тебе, промърморих аз.

Бързам, сега. Искам да се видим днес, свободен ли си за обяд? Нали ти писах, трябва ни консултант за една сделка. Ще паднат и добри пари, ако успеем.

А аз имах наистина нужда от пари. Кой ли няма? Чувството ми за самосъхранение крещеше: Не! Не! Но аз явно исках да падна в капана.

Хм. Имам среща за обяд. Звънни ми по-късно и направо ще ти кажа къде да дойдеш.О'кей?

О'кей, каза тя с американски акцент.

След това пусна най-невинната си усмивка и ми даде възможност да огледам женственото и секси дупе на излизане.

Наистина имах важна среща с един депутат за която трябваше да тръгна веднага, ако не исках да закъснея. Облякох си палтото и на вратата хвърлих един лош поглед на секретарката ми. Тя не каза нищо, знаеше че при този поглед по-добре да мълчи. А таралежа направо щеше да изскочи от корема ми. Неприятностите предстояха.

___________
Към Последния герой (II глава от Бедствия)