автор: Rossa

Тя

Щеше да го види днес, в 12:00 по обяд. Досега някак успяваше да се овладее, но в оставащия половин час напрежението направо я смилаше. Нарочно бе излязла рано-рано от къщи.

Тръгна пеша към центъра, спираше и зяпаше наред по витрините, да се разсейва доколкото може. Въпреки това пристигна много по-рано. За пръв път се замисли - а дали ще го познае? После по-страшното - ами той дали ще я познае? Колкото е остаряла, наедряла, господи, защо й трябваше да иска да се срещат!

Беше забравила да се гримира на излизане, толкова не беше на себе си. Влезе в първия магазин за козметика. Купи си някакво червило и спирала. Плати ги и се намаза там, в магазина. Какво ли щяха да й помогнат те, ама така, за кураж. Обиколи още два пъти площада. Проклетият часовника на ръката й едва помръдна с минута.

Точно в 12 с решителна крачка се отправи към кафенето. Като боец в последен бой. Молеше се той да е вече там. Не събра смелост да се огледа за него. Тръгна право към единствената празна маса в дъното и почти се свлече там. Ако е вътре и я е видял, нека сам да дойде при нея. Тя нямаше повече сили.

Втренчи се в менюто сякаш от това зависеше живота й. Минутите течаха тежки, като присъда. Хиляда пъти съжали, че го накара да дойде. Съжаляваше и че тя е дошла. Къде е, по дяволите?! Ще идва ли или не? Ами ако е тук някъде и я наблюдава? Параноята пак я сграбчи. Сервитьорката й донесе кафето, не помнеше изобщо да го е поръчвала.

Надигна да отпие и точно тогава някой иззад гърба й се наведе и прошепна в ухото й:"Момичето ми, същата си! А аз се притеснявах, че няма да те позная!" Опари се и се задави с горещото кафе. Разбира се, от това бяха сълзите в очите й.

И ето го, седнал срещу нея, гали ръката й с върховете на пръстите си. Шумът наоколо изведнъж е утихнал, двамата са като под стъклен похлупак, сами. Гледа го - хем е той, хем не е. Май само очите и усмивката са същите. Очилата, прошарената коса и брадата са нови, килограмите и те. Толкова е странно, в съзнанието й той си беше на 25.

През дългите нощи в кюто баха изговорили всичко, сега само седяха и се гледаха. Топлият му поглед категорично отхвърляше възможността да е грозна и остаряла. Беше отново тя, на 18 години. Някъде изчезнаха всичките й притеснения, женската й суета стана смешна и излишна.

Отново се хванаха за спасителния пояс, децата. Близо час той говори за успехите на дъщеря си, после за сина си. Като баща го виждаше за първи път, на времето бяха само те, двамата. Слушаше мълчаливо, радваше се, че погледът му грее от гордост.

За пръв път беше в нейния град, затова остави на нея, тя да каже къде ще ходят и какво ще правят. Може би разчиташе да го заведе някъде, където да останат насаме. Но тя не се беше осмелила да резервира хотел. Покани го в къщи, съпругът й беше в командировка.

У дома го запозна с децата си, нахрани го за обяд. Показва му снимки, разказва му разни истории. Страхуваше се от мълчанието помежду им. Изпрати го привечер. Дори и на раздяла не посегна да го докосне.

Късно през нощта в кюто го гали и целува с думи, страстно и обречено. Плака като луда. Обеща му, че следващият път ще се любят. Лъжеше.


Той

Пътуваше вече 3 часа с колата. Срещата с нея беше днес, в 12 на обяд. Да прекоси надлъж България заради нея бе най-лесната работа. Непосилното беше да се изправи очи в очи с нея. Колкото повече наближаваше нейния град, толкова повече се стягаше. Чувстваше се стар и изхабен. Как ще й се изтъпани такъв дебел и побелял? Ако не беше се заклел, че ще дойде, като нищо щеше да обърне назад.

Пристигна около час преди срещата. Намери по табелите центъра, видя и кафенето. Опита да се разходи, отказа се, така ставаше още по-нервен. Купи си вестник и седна в отсрещното кафене. Уж се зачете в новините. Мислите му препуснаха като бесни. Май трябваше да й купи цветя. Представи си се, набит шишко с букет, по пладне. Гротескна картина, затова се отказа.

Близо месец й отказваше да се видят. Под различни предлози.Не че не искаше, напротив. Страх го беше. Тя сигурно си е останала все така силна и страстна, а сега беше и жена в разцвета на силите си. Какво можеше да й даде той? Ако тя поиска секс, той трябваше да се гръмне! Мъртъв поне щеше да избегне провала, който беше сигурен, че ще последва.

Откак й обеща да дойде, изобщо не можеше да спи. Нощем говореше с нея, денем мислеше само за нея. Около очите му се образуваха дълбоки тъмни сенки. Заприлича на зомби.

Видя я в мига, в който се появи на площада. Не й се обади, гледаше я зашеметен. Неговата Виви! Същата, каквато я помнеше - дребна, енергична, русолява, все така късо подстригана! Животът е милостив към жените, които обичаме! Благодаря ти, господи! После я видя да влиза в кафенето, беше време да я последва и той. Пое дълбоко дъх, но сърцето внезапно го преряза. Не сега, по дяволите, не сега! Почака да поуспокои дишането си, после плати и тежко се надигна.

Беше седнала с гръб към входа, беззащитна, като врабче. Вълна от нежност нахлу в него, почти го задави. Не разбра как стигна до нея, как я прегърна и прошепна:"Момичето ми, същата си! А аз се притеснявах, че няма да те позная!". Видя сълзите в очите й, тези нейни скъпи сълзи! Поиска да каже както някога: "Нищо, момичето ми, поплачи си!" Не го стори, само мъчително преглътна. После леко погали пръстите й.

Гледа я на някакъв си половин метър пред себе си: Толкова е хубава, господи! Много по-хубава от някога. Годините й бяха дали дълбочина, бяха огладили формите й, бяха избистрили очите й. Като си помисли, че той, глупака, отблъсна тази светлина от себе си тогава, от чиста арогантност! Хем знаеше, че я обича. Мислеше си тогава - жени на този свят с лопата да ги ринеш! Така е, ама жени-оборска тор. Като нея друга нямаше!

Гледаше я очакващо и със страх. Какво ще поиска тя от него, къде ще го заведе? Ето, неин е, изцяло се е оставил на волята й. А тя не помръдва. Не иска нищо, не казва нищо, само го слуша с онази нейна загадъчна усмивка. Ох, и тези нейни разкошни гърди! Малко по-едри отколкото ги помнеше. Подлудяваха го тогава, побъркваха го и сега! Искаше му се да я сграбчи тук, пред всички. Д я притисне до гърдите си, да я целува, целува, целува!

Не я чу какво му казва. Кани го у дома си? Луда ли е?! А, добре, само децата били в къщи, добре. Но защо у тях? Защо не някъде другаде, защо не сами?! Побърза да плати и да тръгнат.Домът й - светъл и усмихнат, като нея. Децата й - слънчица! Какви ли щяха да са техните деца, ако бяха останали заедно? Пак го стегна сърцето. По-добре да спре за това, инак съвсем ще се сдуха.

Виви стана изведнъж бъбрива. От нерви? От страх? От него ли се уплаши, старото беззъбо куче? Та той е неин! Винаги е бил. Само дето тя си тръгна преди той да го е разбрал.Не ,страх я е от самата нея, чувства го. Знае и защо се пази да го докосне. Толкова добре я разбира сега, след всичките тези години..."Само се усмихни, моля те! Майната ми на мен! Важното е ти да си щастлива, Виви! Аз не заслужавам да се тровиш за мен. Ето, отпусни се, тръгвам си!"

Чуха се в кюто нейде около полунощ. Любиха се с думи - горещи, ненаситни. С думи нарисуваха всичко, за което копнееха, но не посмяха да направят наяве. Тя обеща да го направят следващия път. Не й се разсърди, че лъже.