автор: sradev

Ужас, скъсала се жица! Паника и в таз столица. Телефоните звънят до тез тръгнали на път. Влаковете не вървят.
А на гарата тълпа - всеки пита как, кога. Време, времето лети - плановете им руши. Кой си уговорил среща, кой за изпити се сеща, кой ще си кове компютър, кой си има час при лекар... Всички тръпнат в таз беда: плановете - без "кога".

Хапльо зяпа на таблото, просяк дръпва му палтото:
- Моля, дай ми левче-два, глад ме мъчи сутринта.
- Глад ли? - хапльото отвръща, за цигара се досеща, вади, черпи и намига:
- Колко още не достигат?. - щото може 50 той стотинки да даде.
- Евалла бе човек. Имам и въпрос нелек - ти кажи ми как успяла хем девица, хем забременяла? Хайде "ин витро" го разбирам, но глава ми не побира туй, че го родила цял, а девица си останала.
- Тежък твоят е проблем. Влака чака ме и мен.
- С тебе и на край света тръгвам както съм сега!
Влизат двамата във влака, а купето тях ги чака. И широко и просторно и се пуши там безспорно. Пак с въпроса си започва просякът, що гладен бил. Хапльото си философствува:
- Да не съм го аз родил? По-добре кажи ми ти що девойки са добри, а жените за беля всички зли са до една?
Трепва просякът уплашен:
- А, проблемът ти е страшен! Аз не мога да реша, а проблемите са два.
- Разменихме си проблеми, но пък имаме и време - час и два е до целта - ще разменяме слова.
Питат двамата юнака, що качил се е във влака с тежка книга "Право право" - явно изпит взема-дава.
- Всичко туй ще е защото в дух душевен е телото.
- Не, не ти ми пак кажи, как така се туй случи.
Юнака книжка - в торбичка и към друго купе тичка.
Сложни са проблемите, значи, а влака се влачи, идва кондуктор и отговаря:
- Машиниста не знае пътя, та бавно кара и пита на всяка гара. Ще заобиколим, после все напред ще вървим.
Стигнахме и до билета. Просякът съвсем напето обяснява, че жена му някъде напред във влака с документи и пари го чака. Но са скарани сега, че прибрала му пара, та не ще и да я гледа - нека пише на квитанция, после ще го плаща тя. В същност времето лети, а пък влака си стои.

Трети пътник, май най-млад, в светло-бяла куртка - франт, разтревожено се пита и от бирата опитва: ще ли влак да го очаква, да се прекачи, та и пътя си да продължи. Чувства се кат в своя къща - към студентка се обръща:
- Обичам те кат не знам кво там!
- Аз пък не те знам!

И тук е време да ви разкажа - момичето е мило даже. Стройна, гъвкава снага, защипана на кок коса, уж разбъркана със клечки, но и туй не е пречка, даже само подчертава това, коет' я отличава от хилядите други - очи със цвят на теменуги.

Влака, тока, разни хора: време скубят без умора... Но пък тези очи по всичко личи, че са в замяна на загубата голяма. Изгубеното време се връща, когато после в свойта къща изправен си пред стена "трябваше да свършиш онова". Тез очи поглеждаш, връща се надежда и време се намира за една и друга бира, па и просякът сега зажъднял е за за вода. Но вода той не пие, за това не се и мие, а и времето лети, ама вече не боли.

240105
Сладар