Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ChrisVrj
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14129

Онлайн са:
Анонимни: 208
ХуЛитери: 3
Всичко: 211

Онлайн сега:
:: karmelitass
:: Icy
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПриказка Вл.Набоков
раздел: Преводи
автор: gumbert

Още един разказ на Набоков, надявам се да ви достави удоволствие

Приказка /Вл.Набоков/

Фантазия, трепет, възторг на фантазията... Ервин познаваше всичко това много добре.
В трамвая винаги сядаше отдясно, по-близо до тротоара. Ежедневно, два пъти на ден, в трамвая, който го откарваше в службата и на връщане от там, Ервин гледаше през прозореца и попълваше своя харем.
Единият тротоар той разработваше сутрин, пътувайки за работа, другия - привечер, когато се връщаше, - и първо единият, а след това и другият бе облят от слънцето, тъй като слънцето също отиваше и се връщаше. Трябва да се знае, че един-единствен път в живота си Ервин се бе приближил на улицата до жена, - и тази жена тихо изрече: "Как не ви е срам... Оставете ме намира". Оттогава той избягваше да разговаря с тях. Затова пък, отделен от тротоара, зад стъклото, притиснал до себе си черната чанта и протегнал крак в износен панталон под насрещната седалка, - Ервин смело, свободно разглеждаше преминаващите жени, - и изведнъж прехапваше устната си; това означаваше - нова пленница; и тутакси я оставяше, и неговият бърз поглед, подскачащ, като стрелката на компаса, вече издирваше следващата. Те бяха далеко от него, и затова досадната боязливост не пречеше на насладата от избора. Ако пък се случеше някоя миловидна жена да седне срещу него, тогава той изтегляше крака си изпод седалката с всички признаци на досада - несвойствена, впрочем, за неговата младост, - след което не можеше да се реши да погледне в очите тази жена, - именно там, в челната част, над веждите, изпитваше почти физическа болка от срам, - сякаш железен шлем стягаше главата му, и не позволяваше да вдигне очи, - и какво облекчение изпитваше само, когато тя ставаше и се отправяше към изхода. Тогава, с престорена разсеяност, той се обръщаше, с поглед вкусваше прелестния й тил, копринените прасци, - и я приобщаваше към своя несъществуващ харем. След това слънчевият тротоар отново се разливаше покрай прозорците, и Ервин, протегнал единия си крак, обърнал към стъклото финия си бледен нос, със ясно изразена тръпчинка на върха, избираше своите робини, - ето какво нещо е фантазията, трепетът, възторгът на фантазията.
Беше съботна, приятна майска вечер, когато Ервин седеше в откритото кафене и гледаше разхождащите се нощни минувачи, като от време на време прехапваше долната си устна. Небето бе цялото в розово, и в спускащия се мрак фенерите и лампичките от рекламите светеха с някакъв неземен блясък. Висока възрастна дама в тъмносив костюм, бавно поклащайки бедра, премина между масичките, и след като не намери нито една свободна, постави едрата си ръка в блестяща черна ръкавица на облегалката на свободния стол срещу Ервин.
- Да, заповядайте, - с леко навеждане каза Ервин. От такива едри, възрастни дами той не се боеше особено.
Тя мълчаливо седна, постави на масата чантата си - правоъгълна, по-скоро приличаща на малко черно куфарче, и си поръча чаша кафе с ябълкова торта. Гласът й бе плътен, леко дрезгав, но приятен.
Розовата наситеност на огромното небе потъмняваше, премигваха светлинките, премина трамваят, украсявайки асфалта с райски блясък. Минаваха и жени.
- Добре би било ето тази, - хапеше устната си Ервин. И след няколко минути отново: - И тази.
- Какво пък, това може да стане, - каза дамата със същия спокоен матов глас, с който говореше на келнера.
Изумен Ервин се понадигна. Дамата го гледаше право в очите, бавно сваляйки и надявайки ръкавицата. Гримираните й очи, като ярки фалшиви брилянти, блестяха равнодушно и твърдо, под тях се издуваха тъмни торбички, свалената ръкавица разкри голяма набръчкана ръка с продълговати, изпъкнали, много остри нокти.
- Не се учудвайте, - засмя се дамата - след което с беззвучна прозявка, добави: - Работата е там, че пред вас стои самият дявол.
Уплашен, Ервин прие това за метафора, но дамата, като сниши глас, продължи:
- Доста погрешно ме представят под формата на мъж с рога и опашка. Само един път се появих в този вид и, наистина, не зная защо именно този образ имаше толкова продължителен успех. Раждам се три пъти на две столетия. Последният път бях крал в африканската пустиня. Това беше един вид почивка от по-отговорните въплъщения. А сега аз съм госпожа Ото, три пъти омъжвана, докарах до самоубийство няколко младежи, накарах един известен художник да нарисува Уестминстърското абатство, подтикнах един добродетелен семеен човек - ... впрочем, няма да се хваля. Накратко, вече достатъчно се наситих на това превъплъщение...
Ервин промърмори нещо и посегна към шапката си, която бе паднала под масата.
- Не, почакайте, - каза госпожа Ото, пъхайки в емайлово цигаре дебела цигара. - Та аз ви предлагам харем. А пък ако вие все още не вярвате в моята сила... Виждате ли, ето онзи господин с очилата с рогови рамки, който пресича улицата. Сега трамваят ще го блъсне.
Премигвайки, Ервин погледна към улицата. Господинът с очилата, стигайки до релсите, извади в движение носната си кърпа, понечи да кихне в нея, - и в този миг нещо проблесна, прогърмя, разтресе се. Хората в кафенето извикаха, наскачаха от местата си. Някои се затичаха през улицата. Господинът, вече без очилата си, седеше на асфалта. Помогнаха му да се изправи, той клатеше глава, потриваше длани, виновно се озърташе.
- Аз казах: ще го блъсне, - можех да кажа: ще го премаже, - студено проговори госпожа Ото. - Във всеки случай, това е само един пример.
Тя издуха от ноздрите си две сиви бивни от дим и отново се втренчи в Ервин.
- Веднага ви харесах. Тази свенливост... Това смело въображение... Тази е последната ми вечер. Положението на застаряваща жена започна силно да ми омръзва. Пък и освен другото, толкова неща забърках напоследък, че по-добре ще е бързо да напусна живота. В понеделник на изгрев слънце предвиждам да се родя на друго място...
- И така, мили ми Ервин, - продължи госпожа Ото, като се зае с парчето ябълкова торта, - реших невинно да се поразвлека, и ето какво ви предлагам: утре, от пладне до полунощ, вие можете да набелязвате с поглед онези жени, които ви харесат, и точно в полунощ аз ще ги събера всички у вас на ваше разположение. Какво ще кажете за това?
Ервин наведе поглед и тихо произнесе:
- Ако всичко това е истина, то ще е голямо щастие...
- Е, добре, - каза госпожа Ото.
- Само че ще трябва да ви поставя едно условие, - продължи тя, облизвайки крема от лъжичката. - Не, не е това, което си мислите. Навремето аз вече си осигурих очарователна душа за следващото ми въплъщение. Не се нуждая от вашата душа. А условието е следното: броят на вашите избраници трябва да бъде нечетно число. Това е задължително. В противен случай нищо не мога да направя за вас.
- Ервин се поизкашля и почти шепнешком попита:
- Но... как мога да зная... Ето, примерно, набелязал съм ги, а след това?
- Нищо, - каза госпожа Ото. - Вашето чувство, вашето желание ще имат силата на заповед. Впрочем, за да сте сигурни, че сделката е вече извършена, че аз съм съгласна с един или друг ваш избор, всеки път аз ще ви давам знак: случайна усмивка на самата жена или просто някаква дума, изречена в тълпата, - вие ще разберете.
- Да, още нещо, - каза Ервин, премествайки краката си под масата. - Къде ще стане това - хм, къде ще ги съберете? Стаята ми е доста малка.
- За това не трябва да се безпокоите, - рече госпожа Ото и стана с поскърцване на корсета. - Сега е време да се прибираме у дома. Ще е добре хубаво да се наспите. Аз ще ви откарам.
И в откритото такси, обвяван от налитащите струи на тъмния вятър, между звездното небе и звездния асфалт, Ервин се почувства извънредно щастлив. Госпожа Ото седеше много изправена, кръстосала крака под остър ъгъл, - и в твърдия й блестящ поглед проблясваха нощните светлини на града.
Вятърът спря.
- Ето я и вашата къща, - каза тя, докосвайки лакътя на Ервин. - До виждане.

___________________________________
Какви ли не мечти може да предизвика халба черна гъста бира, пронизана от мълния коняк? След като се събуди на следващата сутрин, Ервин си помисли именно това, - бил е пиян, въобразил си е разговора с възрастната странна дама в кафенето. Но постепенно припомняйки си подробности от вчерашната среща, - той разбра, че единствено въображението не може да бъде причина за всичко това.
Излезе навън около дванадесет и половина. И от това, че беше неделя, и от това, че около тоалетната на ъгъла подобно лилава буря кипеше персийският люляк, Ервин почувства някаква удивителна лекота, - а нали лекотата толкова прилича на полет. По средата на градинката, в квадратното трапче, децата, навели глави майсторяха чудеса от пясък. Гланцираните листа леко трептяха, тъмните сърчица на техните сенки играеха по земята, издигаха се като ефирно ято по панталоните и полите на разхождащите се хора, бързо се изкачваха, разпръскваха се по лицето и раменете - и отново, вкупом, като ято птици, се приземяваха на земята, където, едва потрепвайки, очакваха следващия минувач. И, минавайки през градината, Ервин видя една девойка в бяла рокля. Подпряна на колене тя рошеше козината на дебело рунтаво кутре със смешни петънца на коремчето. Тя навеждаше глава - шията й се оголваше отзад - преливането на гръбнака, светлият мъх, заоблеността на раменете, разделени от нежна трапчинка, - и слънцето отразяваше златисти кичури в кестенявите й коси. Продължавайки играта с кутрето, тя се изправи и, гледайки надолу към кученцето, плесна с ръце, - и то се претърколи на земята, изтича настрани и меко се приземи на хълбок. Ервин седна на една пейка и с мигновен, плах и жаден поглед разгледа лицето й. Той го видя така ясно, толкова пронизително, с такава съвършена пълнота на възприятията, че, едва ли дълги години близост с това момиче биха могли да му разкрият нещо ново в тези черти. Не много ярките й устни едва потрепваха, сякаш повтаряйки всичките малки, меки движения на кученцето, трептяха ресниците й - така бляскави, сякаш бяха тънки лъчи, изгряващи от светлината на играещите очи, - но, може би, най-прелестен от всичко бе овалът на бузите й - леко в профил, - този овал, тази извивка, разбира се не можеха да бъдат описани с думи. Тя се затича, просветнаха гладките й нозе, - след нея се затъркаля като мъхеста топка кученцето. И изведнъж Ервин си спомни за властта, която му бе дадена, - и, като затаи дишане, зачака някакъв знак, и тук момичето в движение се обърна към живата топка и бляскаво се усмихна на опитите й да я догони.
"Първата", - мислено изрече Ервин и стана от пейката.
Подритвайки дребните камъчета с ярко-жълтите си, почти оранжеви, обувки, Ервин излезе от градинката. Погледът му се стрелкаше на всички страни, - но, дали затова, че момичето с кученцето остави в душата му слънчева следа, - той все не успяваше да открие женско лице, което да хареса. След малко, обаче, тази слънчева следа постепенно се скри, и ето че до стъкления стълб с разписанието на трамваите Ервин забеляза две млади дами, - може би сестри, тъй като си приличаха, - шумно обсъждащи маршрута. Двете бяха слабички, в черни копринени дрехи, леко гримирани, с живи очи.
- Трябва да се качиш на този номер, именно на него, - говореше едната.
"И двете, моля", - бързо си помисли Ервин.
- Разбира се, та как иначе... - отговори другата на сестра си.
Ервин слезе от тротоара, пресече площада. Той знаеше всички места, където бе по-оживено, където се предлагаха повече възможности.
"Три, - каза си той наум. - Нечетно. Значи, засега, всичко върви добре. И ако сега беше полунощ..."
Тя слизаше по стълбите на входа, поклащайки чантата си в ръка. След нея излезе, запалвайки цигара, висок господин, с посинели от бръснене страни и здрава, като пета, брадичка. Дамата не носеше шапка, равната линия на тъмните й късо подстригани коси закриваше челото. На ревера на жакетчето червенееше голяма изкуствена роза. Когато тя отмина, Ервин забеляза вляво от вратата реклама на цигари - турчин със светли мустаци и фес и едро написана дума: "Да!" - а под нея с по-дребен шрифт: "Аз пуша само Розата на Изтока".
Той почувства приятен хлад, реши да влезе в един евтин ресторант, седна в дъното, до телефона, огледа обядващите. Не го примами нито една от дамите. "Може би, тази. Не, обърна се - беше стара... Погледът отзад винаги може да излъже".
Келнерът донесе обеда. Към телефона се приближи мъж с бомбе на главата, набра номера и започна развълнувано да вика, като пес, попаднал на прясна заешка следа. С блуждаещ поглед Ервин се замъкна до бара и там откри деловита мома, нареждаща на подноса току-що измити бирени халби. Той огледа разголените й ръце, бледото, малко сипаничаво, но много миловидно лице и си помисли: "Е, какво пък - може и нея".
- Да! Да! Да! - развълнувано излая мъжът в телефонната слушалка.
След обяда Ервин почувства умора, - реши, че би било добре да подремне малко. Пък и оранжевите обувки стягаха краката до болка. Беше задушно. Огромни знойни облаци се издигаха като бели куполи и се притискаха един в друг. Минувачи се срещаха все по-рядко - затова пък се усещаше как къщите наоколо бяха изпълнени с тежко следобедно хъркане. Ервин хвана един трамвай.
Вагонът рязко се поклати и, със скърцане, потегли. Обърнал към стъклото бледния си изпотен нос, Ервин ловеше с поглед мяркащите се женски лица. Като плащаше билета, той забеляза, че от лявата страна на коридора седеше, обърнала към него черна кадифена шапка, дама в лека рокля, украсена с жълти цветя, преплитащи се на лилавия полупрозрачен фон, през който се виждаха връвките на корсажа, - и масивната стройност на тази дама събуди у него желанието да разгледа лицето й. Когато шапката й се наведе и като черен кораб започна да се обръща, - той както всеки път погледна към седналото срещу него момченце, после към старчето с червени бузи, дремещо в края на трамвая, - и като намери по този начин опорна точка, оправдание за по-нататъшно изследване - накратко, гледам си просто така, - Ервин, все така небрежно премести поглед върху дамата. Това бе госпожа Ото. От горещината керемидените петна се бяха разлели по повяхналото й лице, черните гъсти вежди се движеха над светлите остри очи, ъгълчетата на стиснатите устни се повдигаха в лека усмивка.
- Здравейте, - каза госпожа Ото с мекия си приглушен глас. - Седнете до мен. Така. Сега можем да си побъбрим. Как вървят работите ви?
- Само пет, - смутено отговори Ервин.
- Превъзходно. Нечетно число. Бих ви посъветвала да спрете дотук. А в полунощ... Да, аз, изглежда още не съм ви казала. В полунощ ще дойдете на улица Хофман - знаете ли къде се намира? Там ще намерите номер тринадесети. Неголяма вила с градинка. Аз пък ще ви посрещна до портичката, - но, разбира се, - добави тя с лека усмивка, - няма да ви преча... Ще запомните ли адреса?
- Ето какво, - каза Ервин, след като доби смелост, - моли ви, нека те веднага бъдат весели, много ласкави и добри...
- Ама разбира се, - отговори госпожа Ото. - Всичко ще бъде именно така, както вие го искате. В противен случай не си струваше да замисляме тази история, не е ли така? Ама признайте си, мили Ервин, вие за малко и мен да изберете за вашия харем? Не, не, не се страхувайте, - аз много добре зная... Шегувам се... Вие трябва да слизате? У дома? Да, правилно. Пет е нечетно число. По-добре се спрете на него. Е, - тогава до полунощ.
Ервин се прибра у дома без да се оглежда повече, събу се и с въздишка на удовлетворение се излегна на леглото. Събуди се привечер. Светлината навън беше по-умерена; наблизо се разливаше медения тенор на съседския грамофон.
"Първо беше момичето с кученцето, - започна да си припомня Ервин, - тази е най-обикновената. Сякаш избързах. Нищо, все едно. След това - двете сестри до трамвайния стълб. Весели, гримирани. С тях ще бъде приятно. После - четвъртата, с момчешката прическа и с розата. Това вече е наистина добре. И накрая: момичето от ресторанта. И нея си я бива. Но само пет - малко ми се струват".
Той полежа, с ръце под тила, послуша грамофонния тенор.
- Пет... Не, малко са. Ех, какви още ги има... Прекрасни...
И Ервин не издържа. Набързо пооправи костюма си, прическата и, с вълнение, изскочи навън.
До към девет часа избра още две. Едната видя в кафенето: тя говореше със своя придружител на непознат език - полски или руски, - и очите й бяха сиви, леко кривогледи, изящният й, малко орлов нос се бърчеше щом се засмееше, стройните й изящни крака се виждаха до коленете. Докато Ервин я наблюдаваше отстрани, тя вметна в шумолящата си реч случайна фраза на немски, - и Ервин разбра, че това бе знак. Другата жена, седмата подред, той срещна при китайската порта на увеселителния парк. Беше с червена блузка и зелена пола, разголената й шия се издуваше от игривия смях. Двама груби, жизнерадостни младежи я подхванаха от двете страни, а тя се съпротивляваше с лакти.
- Добре де, - съгласна съм! - извика тя накрая.
В увеселителния парк блестяха разноцветните светлини на китайските фенери. Влакчето с вопъл се втурваше надолу по криволичещите релси, скриваше се между разкривените средновековни декорации и отново се гмуркаше в бездната със същия див вопъл. В неголям павилион, на четири велосипедни седалки - колела нямаше, само рамка, педали и кормило, - бяха седнали четири момичета с къси панталонки - червена, синя, зелена, жълта - и със всичка сила движеха голите си крака. Над тях имаше голям циферблат, по него се движеха четири стрелки - червена, синя, зелена и жълта, - и в началото тези стрелки се движеха в тясно разноцветно снопче, след това едната тръгна напред, другата я изпревари, третата с резки тласъци надмина и двете. Наблизо стоеше човек със свирка.
Ервин погледна силните голи бедра на момичетата, гъвкаво наведените им гърбове, разгорещените лица с ярки устни и гримирани в синьо ресници. Едната от стрелките вече затваряше кръга... още един тласък... още...
"Тези сигурно танцуват хубаво, - помисли си Ервин като хапеше устна. - Ако можеше и четирите".
- Готово! - извика човекът със свирката, и момичетата се изправиха, погледнаха циферблата, стрелката, която бе стигнала първа.
Ервин пи бира в разноцветния павилион, погледна си часовника и бавно пое към изхода.
"Единадесет часа и единадесет жени. Време е да се спра до тук".
Той присви очи, предвкусвайки предстоящото наслаждение, и с удоволствие си помисли, че днес е с чисто бельо.
"Да се надяваме че моята госпожа Ото няма да наднича, - усмихна се той. - Е, и да гледа, какво от туй. Това ще бъде, един вид подправка към ястието..."
Той вървеше, гледайки под краката си, и само от време на време сверяваше имената на улиците. Знаеше, че улица "Хофман" е далеко, след Кайзердам, но оставаше още близо час, можеше да не бърза. И както предната вечер, небето кипеше от звезди и блестеше асфалтът, като гладка водна повърхност, отразяваше, удължаваше, попиваше вълшебните светлини на града. На ъгъла, където светлината от киното заливаше тротоара, Ервин чу кратък, но силен детски смях и, като вдигна очи, видя пред себе си висок старец в смокинг и момиче, което вървеше до него, - момиче на около 14 години с тъмна красива рокля, с доста открито деколте. Стареца беше известен в целия град. Той бе знаменит поет, грохнал лебед, самотно живеещ в покрайнините. Той пристъпваше с някаква тежка грация, косите, с цвят на мръсен памук, закриваха ушите му под меката филцова шапка, нещо светеше на колосаната му яка, и сянката на дългият му костелив нос косо се спускаше върху тънките устни. И погледът на Ервин трепна, премина върху лицето на момичето, ситно пристъпващо до стареца, - имаше нещо странно в това лице, странно се плъзнаха нейните прекалено бляскави очи - и ако тя не беше момиче, - вероятно внучка на стареца, - човек можеше да си помисли, че устните й бяха леко покрити с червило. Тя вървеше, плавно движейки бедра, с малка крачка, питаше нещо своя спътник със звънливия си глас, - и Ервин нищо не си пожела наум, но изведнъж почувства, че съкровеното му моментно желание бе изпълнено.
- Ама, разбира се, разбира се, - ласкаво отговори стареца, накланяйки се към момичето.
Те го подминаха, оставяйки след себе си лъх на парфюм. Ервин се обърна и продължи по своя път.
- Но станаха дванадесет,- сепна се той. - Дванадесет - четно число. Трябва ми още една, и то до полунощ...
Стана му досадно, че трябваше да търси още една, - и заедно с това приятно, че има още една възможност.
"Ще я намеря по пътя, - успокояваше се той. - Несъмнено ще я намеря..."
- И може би тя ще бъде най-красивата от всички, - изрече на гласи и започна да се взира в блестящата тъмнина.
И скоро усети познатото сладко желание, студенината под лъжичката. Пред него бързо и леко вървеше някаква жена. Видя я само в гръб, - не можеше да си обясни какво именно го беше развълнувало толкова, защо с такова мъчително желание искаше да я изпревари, да види лицето й. Възможно бе, разбира се, набързо да се опише походката й, движението на раменете, очертанието на шапката - но струва ли си? Нещо извън зримите очертания, някакъв особен въздух, въздушно вълнение, - повличаше след себе си Ервин. Той вървеше бързо, и все не можеше да се изравни с нея, светеше в очите блясъкът на нощните отражения, жената вървеше равномерно и с лекота, черната й сянка изведнъж се втурваше, попадайки в царството на нощните фенери, и бързо се плъзгаше по стената, извиваше се по издатините след което се изгубваше.
"Боже мой, но нали трябва да видя лицето й, - безпокоеше се Ервин. - А и времето напредва".
Но след малко той забрави за времето. Това чудно мълчаливо преследване по нощните улици го беше довела до опиянение. Той ускори крачка, задмина, и то доста, жената, но от свенливост не посмя да се обърне, - само отново забави ход, и тя, на свой ред, го задмина, но толкова бързо, че той пак не успя да я огледа. И ето че той отново беше на десетина крачки от нея - и вече знаеше, че, независимо от това, че не бе видял лицето й, именно тя бе най-красивата му избраница. Улицата бе облята от светлина, прекъсвана на места от тъмнината, и отново светваше, вливайки се в бляскавия черен площад, - и жената отново с лек тласък на токчето стъпваше на тротоара, - и Ервин след нея, объркан, безплътен, опиянен от мъглявината на светлините, нощната прохлада, преследването...
И пак я задмина, и, пак нито веднъж не обърна глава от страх, а тя продължи нататък, и той, като се отдалечи от стената, се понесе след нея, държейки шапката в лявата си ръка и развълнувано размахвайки дясната.
Не походката й, не и нейната външност... Нещо друго, очарователно и властно, някакво напрежение в блестящия около нея въздух, - може би това бе само фантазия, трепет, възторг на фантазията, а може и да беше това, което с един божествен размах променя целия човешки живот, - Ервин не знаеше, - само вървеше по тротоара, който бе също така безплътен в блестящата тъмнина на нощта, и единствено гледаше към тази, която бързо, леко и спокойно вървеше пред него.
И някак си дърветата, пролетните липи се присъединиха към преследването, - те вървяха и шепнеха, от двете страни, отгоре, навсякъде; черните сърчица на техните сенки се преплитаха под нощния фенер; нежният им лепкав аромат ободряваше, подтикваше.
За трети път Ервин започна да се приближава. Още една крачка... Още. Сега ще я изпревари. Беше вече съвсем близко, когато жената внезапно се спря до една желязна вратичка и се чу подрънкване на ключове. От инерцията си Ервин за малко щеше да я блъсне. Тя обърна лицето си към него, и под светлината на фенера той позна онова момиче, което сутринта, в слънчевата градинка, си играеше със кученцето, - и веднага си спомни, веднага осъзна цялата й прелест, топлина и скъпоценно сияние.
Той стоеше и я гледаше страдалчески усмихнат.
- Как не ви е срам... - изрече тя тихо. - Махнете се.
Вратичката се отвори и с трясък се затвори пред него. Ервин остана сам под замлъкналите липи. Постоя малко, след това си сложи шапката и бавно се отдалечи. Като измина няколко метра, той забеляза две огнени очи - открит автомобил, паркиран до тротоара. Той се приближи и докосна рамото на неподвижния шофьор.
- Извинете, коя е тази улица, - аз се загубих.
- Улица "Хофман", - студено отговори шофьора.
И тогава от автомобила се обади познатия, мек, леко дрезгав глас:
- Здравейте, това съм аз.
Ервин се опря с ръка на края на вратата и вяло отговори:
- Здравейте.
- Скучая, - изрече гласът. - Чакам тук един мой приятел. Ние с него трябва да се отровим на разсъмване. Вие как сте?
- Четно, - усмихна се Ервин, като рисуваше с пръст по прашната врата на автомобила.
- Знам, знам, - равнодушно отговори госпожа Ото. - Тринадесетата се оказа първата. Да, не ви провървя с тази работа.
- Жалко, - отговори Ервин.
- Жалко, - отвърна госпожа Ото.
- Всъщност, все едно, - каза Ервин.
- Все едно, - потвърди тя и се прозя.
Ервин се поклони, целуна голямата й черна ръкавица с пет разперени пръста, и, като се изкашля, обърна се и пое в тъмнината. Вървеше бавно, боляха го изморените крака, потискаше го мисълта, че утре е понеделник и ще му бъде трудно да стане за работа.






Публикувано от aurora на 25.01.2005 @ 15:03:13 



Сродни връзки

» Повече за
   Преводи

» Материали от
   gumbert

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: arhiloh
416 четения | оценка 5

показвания 36880
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Приказка Вл.Набоков" | Вход | 5 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Приказка Вл.Набоков
от Moka (moka@gbg.bg) на 25.01.2005 @ 15:39:13
(Профил | Изпрати бележка)
В скромен отговор да те почерпя с една поетична вариация на тема

Картини от едно семейство 1

Той обича да гледа мъжете, които заглеждат жените,
да потъва във слепи капани между леки жени и съпруги.
Там ги иска жените - да ги има в очите на други
мъже - в някой ъгъл на старо око, между клепка и мигла,
да ги има една по една: стара чанта и кльощава пикла,
първо - тъмна жена, после - светла жена, после - всички,
да ги жъне сред мъжки сълзи - пантери, женички,
на райета, съблечени, пухкави, апетитни...


И накрая, когато на всички жени се насити,
той обича да моли мъжете:
- Затворете очи, затворете!
И мъжете завиват жените с прозрачни клепачи,
и поемат навсякъде - сомнамбулни добри минувачи,
той минава над тях, по клепачите тихо почуква
и жените от сънните процепи рукват -
тротоарът звъни от телата им и се плисват жените...


Той си тръгва към къщи и любовния град дирижира,
с крак отваря вратата, задушава с целувка жена си,
после търси очите й - и се вижда там - зъл и прекрасен...
Но жена му затваря очи - и го няма... замира, умира...

Пламен Дойнов



Re: Приказка Вл.Набоков
от gumbert на 25.01.2005 @ 15:46:07
(Профил | Изпрати бележка)
Много е хубаво, - драмата на женените мъже- познато:)

]


Re: Приказка Вл.Набоков
от Marta (marta@all.bg) на 25.01.2005 @ 15:32:47
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Направо ме погълна, потопи ме, и после аз го "глътнах", зашемети ме. Такъв език. Много голямо благодаря за превода.
Още не съм изплувала съвсем.


Re: Приказка Вл.Набоков
от gumbert на 25.01.2005 @ 15:41:37
(Профил | Изпрати бележка)
Мееерсиии, споделената радост е двойна радост. Преводът ми дава възможност да вникна н детайлите. Наистина хубав разказ за "фантазията, трепетът на фантазията", за красотата на нашите желания и мечти, макар и останали само в тази сфера, а може би точно поради това ...

]


Re: Приказка Вл.Набоков
от Marta (marta@all.bg) на 25.01.2005 @ 16:29:12
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Точно поради това, да, за недостигнатите мечти, за непогребаните стремежи :) Най- добре е да си остават мечти, всяко осъществяване реже крилете им и превръща ги в най- обикновени пилета- птиците- мечти.
Ако успявам ясно да се изразя. Аз съм за недостигането, за очакването, копнежа.

]


Re: Приказка Вл.Набоков
от Moka (moka@gbg.bg) на 25.01.2005 @ 15:11:59
(Профил | Изпрати бележка)
Господ има абсолютен слух днеска:). Нали е Набоков, мога да коментирам, преди да съм започнала да чета:))). Хайде, пожелавам си приятни минути, благодаря много!


Re: Приказка Вл.Набоков
от nina_nina (nina_nina@mail.bg) на 25.01.2005 @ 16:45:52
(Профил | Изпрати бележка)
Благодарности!:)


Re: Приказка Вл.Набоков
от esme на 25.01.2005 @ 20:09:06
(Профил | Изпрати бележка)
Ей,мерси
за първата ми среща с този разказ .