Разказвала ли съм ти някога за самотата?
За оная,личната,голяма,всеобхватна,само моя.
Да ти разкажа ли?
Секунда само да преглътна,понякога горчи дори добрата самота.
Неделя сутрин е.Март или април,не помня,но е неделя.Аз помня неделите.Те всички са самотни.Казах ли ,че е рано?Мисля, че да.Бавно вървя към спирката на Орлов мост.Слизам много внимателно в подлеза.Обичам да се разхождам бавно, за да мога да разглеждам , но не се взирам.Взирането плаши хората.
Тихо е.Тъмно.Подлезът си почива.Няма никой.Само ехото полека се носи.
И аз съм сама, плашливо се чудя дали да забързам, вътре е толкова тъмно.
Тогава го чух.Как да разкажа?Не мога.Толкова необятно се чувствам...
Усещам как вътре в мен започва да капе тъга.Започвам бързо да преглъщам , защото не искам да заплача.
От кои ли години стои там?Няма ли къде да спи?Защо толкова рано?Самотата ?
Първо видях само шапката на земята(без друго не помня лицето му),нямах и сили да го оглеждам.Той бавничко свиреше песен-родопска,оная за хубавата девойка.Затворил очи ,изобщо не се интересуваше от самотата си ,самотата на тъмния подлез или моята самота,създаваше светове.
Просто стоеше там и разказваше с цялата красота на душата си за девойката ,оная дето вино разливала,била,пре-била в годините,а още е толкова хубава и още боли, когато разказва за мъката.
Подминах го леко,бях забравила дали бързам,а и самотата винаги чака.
После се върнах.Забравих къде се намирам.Пуснах в шапката малко монети.
Гледах самотно през него и дълго мечтах.