автор: anesteziq

Bulgaro - Up There и аз

Не съм тук. Ще се върна точно след 3 минути и 56 секунди.
Летя над... Всичко е бяло. Ослепях ли? Виждам в бяло, матово, разлято? Знам, че летя. Или пропадам? Какво е това и къде съм изобщо? Какво чувствам? Издигане в пропадане. Като перце. Разшиваш и ме разчленяваш, после с едно махване на ръката, разсейваш себе си у мен, духваш перцата. Пропадаме в гърлото на бели денонощия.

Или тялото ми е - стъклена чаша. На ръба на масата. Грапавините на бялото, водите на фантазията ми се сбират и изпъкват в причудливи форми. Капя и проглеждам в полет, на забавен каданс. Много бавно и насечено, като на slide show. Разклатената стабилност на основата ми скоропоговорничи с пети. Тихичко, невярващо, говоря на ръката ти, все по-далече от масата и по-близо до десния ти хълбок. Гърбът ти е мляко с какао, Жаждо. Все по-далеч, по-далеч... пресъхвам. От гърлото ми плисва съдържимото на любовта ми в акустично "А-а-а-а-а-а-а-а-аааааа..." назад, към ниското на страхове.

А ти не се страхуваш. Знаеш какво е възможно и какво не. Учиш ме да не очаквам. За да е истинско. Не си отиваш. Ти си ехото на онзи вик и кашляш в дробовете ми, слепени от предишните крушения. Там долу всички хора са се струпали и чакат мен, парченцата. Да ги посипя и одраскам и нахраня. Пир за сетивата в сивотата. Пир без звук. Защото е очакване без спомен. Щения.

Аз помня теб - камата по гърдите ми
с лек натиск плъзгане на плоското
и острото желание в очите ти
да се съшием и сродим чрез капката
като деца уболи и допрели палците
във кръвно обещание - ЗАВИНАГИ -

Летя с разперени ръце, по-лека и прозрачна, чиста. И е истинско. С лице надолу се издигам в цвят и знание нагоре. Нося се на крилете на вярата ти в мен. Спокойно е и меко, тихо - горе. Защото ме обичаш. В полет.