автор: SCRIBBLER

Подобре е да си на земята и да мечтаеш за вуздуха, отколкото обратното...

Погледнах часовника - 19:10. Беше края на работния ден. Поутихнала вълната заливаше плажа и веднага се оттегляше, като дете, което се страхува да се отдели от майка си.
Погледнах по посока на комплекса. От там се задаваше двойка възпълнички туристи, вперили очи в планера ни. Тия ще искат да летят - помислих си аз и за пръв път тая ми мисъл породи у мен неспокойство. Прогнозата за времето не беше обнадеждаваща, пък и първите признаци за влошаване се бяха появили.
- Гутен таг!- поздравиха германците
- Гутен таг!- отвърнх им аз.
Не бях се излъгал. Мъжът искаше да лети...Погледът ми пробягна към ветропоказателния ръкав, от там - по върховете на тополите и накря се спря на развилата се на запад купеста облачност. Вятърът беше стихнал. Затишие пред буря - помислих си аз и отсякох:
- Не може! Рисковано е, времето всеки момент ще се развали.
Леле, какво ми чу главата! Как можело такова безобразие, те си тръгвали на другия ден и пр. и пр. От другата страна ме "захапаха" моите помощници, които получаваха процент от оборота:
- Ти полудя ли?! Какво му е на времето? Как така ще изпускаме клиент и т.н. и т.н.
Обмислих обстановката. Какво ли може да стане толкова? Най-много да се наложи да кацна извънлетищно. Да, ами резила после? Колегите ще ме скъсат от майтап. Накрая реших:
- Комен зи бите! Шнель! Немен зи плац хиар!
Каски, колани, запуск, късо подгряване на мотора и ...излитане. Всичко бе нормално. Появи се обичайното термично подрусване, характерно за тоя район. Набрах височина и се насочих на юг. Минаха няколко спокойни минути и изведнъж планерът рязко пропадна отвесно /чувството повдига адреналина, но е много неприятно/. Защо ли ги послушах тия тъпанари - помислих си аз, а появилият се изведнъж силен вятър започна да ни подмята, носейки ни към морето. С мъка успях да обърна на запад. Ръцете ми механично подаваха безброй команди и планерът се стабилизира малко. Погледнах германеца. По лицето му не бе останала и следа от предполетното негодувание. Беше уплашен... Аз - също, не очаквах да е така силно изразено това нахлуване. Погледнах надолу. Тополите приличаха на факелни пламъци полегнали към морето. Решавай бързо! - помислих си аз. Ще се изнеса на запад и ще използвам за кацане някоя нива. Увеличих скоростта. Вятърът продължаваше да ни подмята. Чувствах как ръцете ми се изморяват и изтръпват. Дръж се още малко! - рекох си и стиснах по-здраво управлението. Вече бяхме над нивите. Огледах се, отдолу угар и някаква висока царевица. Не става, рекох си аз и погледнах горивото. Имаше няколко литра с които можехме да останем във въздуха още десетина - петнайсет минути. Проклятие! Ще трябва бързо да измисля нещо друго. Няма време. Обръщам към комплекса и вятърът ни понася с бясна скорост обратно. Под нас се появи колелото...Ами да! Как не се сетих?! Ще кацна на кръговото. Подходих от източния край и се насочих срещу вятъра. Трябваше да оцеля това малко кръгче в бурята и да успея да спра, преди да съм излязал на шосето и да ме блъсне кола. Каква нелепост! Планерът започна да се мята още по-силно в прегръдката на приземната турбуленция. Ръцете ми се бяха изпотили и всеки момент можех да изпусна управлението. Стегни се, дръж се още малко! Почти сме над площадката. Сега пък - борчета... Прецелвам се между тях и... колесника опира. Спирачки! Крилата облизват дръвчетата. Още малко и ще препречим пътя на потока от коли, но... спираме. Отдъхвам си с облекчение. Дебелият грманец ме целува просълзен... Спира кола и от нея слизат моите хора и жена му:
- Браво, шефе! Страшен си. Как се оправи, не знам...
Мисля, че бях по-скоро уплашен, отколкото страшен, но... Те също, а изпитваха и вина. Е, не стана въпрос за това, но аз го прочетох в очите им и това ми стигаше. В крайна сметка вината си беше моя...