автор: Niq_Nichiq

Шопен. И дим. И тъмнина.
Един след полунощ е. До преди малко ми се спеше ужасно. Вече не. Колко от вас са усещали как стигнали предела на сънливостта изведнъж се почувстват невероятно бодри?
И сега какво да правя? Не мога да спя, не ми се гледа филм, чете ми се, но в този момент не искам да чета. Запалих свещ ( така ме посъветваха).
Шопен. Слушам Шопен вече час. Магия.
Nocturne in C-sharp minor. Любимото ми. Тъмно е и само пламъкът на свещта мъжделее. Гасне бавно, потъва, губи се. Красиво е.
В тъмната тишина музиката се лее леко и еферично. Реалността става размита и далечна. Топло е. Хубаво е.
В такива моменти човек се чувства цял, спокоен и умиротворен.
Пламъкът преодоля кризата си и отново се изправя силен и горд. Странно. Вече не е толкова красив. Или може би красотата му се е променила. Станала е друг вид. Да. Така го чувствам.
Мисля за последните два дни. Бях изключително ядосана на себе си. Защо? Защото сама се докарах до това състояние. Тази сладка тъга, тази любима болка от несподеленото, от отритнатата привързаност или нещо подобно. Не знам защо го правя. Обичам да показвам на хората, които са важни за мен, че те наистина са нещо изключително. Иначе не би ме било грижа. Малко е надуто. Знам. Но на кого му пука.
Мисля, че тормозя хората, които считам за важни. Мисля, че се опитвам да ги обсебвам. Когато усетя, че става така (или така си мисля, че става) се дръпвам назад. А колко ми се иска да не го правя. И все пак... обичам ги. Много. Искрено. Всеотдайно. Няма значение.
Толкова се бях ядосала на себе си, че в пристъп на яд изтрих половината си музика от харда на компютъра. Както и няколко филма. Ако ме познавахте поне малко щяхте да знаете, че това е нещо голямо за мен. Нещо като... катастрофа. Изтрих половината от малкия си добре подреден свят. И аз не знам защо точно го направих. Имах нужда да разчупя границите, които сама си поставям, да направя нещо, което не бих се осмелила да направя по принцип. Изтрих и онзи френски филм, който търпеливо чаках да сваля близо два месеца с еMule. От това ме заболя малко. Но го преживях. И без това нямаше свястни субтитри.
Плачеше ми се. Но нямаше да плача. Плачат само феите, нежните същества, онези, които мечтаят за Принц, светло бъдеще за Кралството и хубави деца.
Нямах правото да плача. Сълзите ми са кървави. Сълзите ми са безполезни.
Влязох да се къпя. Толкова бях ядосана, че едва на петата минута осъзнах, че съм с дрехите под душа. Този факт ме ядоса още повече тъй като бях загубила всякакъв самоконтрол заради яда. Порочен кръг.
Имах нужда от почивка. Не ми се мислеше, не ми се мърдаше, не ми се дишаше. Мислех дали да убия онази част от мен, която е Ния. Да сложа край на тези размисли, на тази драма.
Пишейки тези шест дни аз бях Ния и Ния беше аз. Чувствах се разголена и ранима. Открита рана. Всеки полъх на вятъра причиняваше болка. И все пак...
Все пак Ния е част от мен и независимо от всичко аз я обичам. Нищо, че понякога е лигла, плаче за няма нищо и се поддава на провокациите на Живота. Дръпвам силно бронята на Ния. Тя трябва да се стегне, аз трябва да се стегна.
Обичам те. И теб. И другите. Всички ви обичам. Така както мога. Така както наистина искам.
Колкото и войнствената половина в мен да говори, че не бива да се доверявам, че не бива да давам сърцето си тук и там аз не мога да спра да го правя. Не е в природата ми да ампутирам чувствата си. Дори ако понякога те ви пречат.
Мразя това, в което се превърнах. Хленчещо и слабо същество. Мразя и човекът, който ме превърна в това. Но той не е виновен. Той знаеше така да обича.
Единственото, което мога да направя сега е да възкръсна. От пепелта. Като Феникс.
Нещо вътре в мен ме кара да продължа това, което започнах. Нещо вътре в мен ме кара да се изправя. Като в " Последния самурай". Отново. И отново. И отново.
Днес не правих нищо. Гледах филми цял ден. Затворих се в една стая, затъмних прозорците и се свих на дивана. Покрих се с много лилави одеала, за да не треперя и гледах. Гледах и се смях. Гледах и плаках.
Животът ми винаги е бил донякъде наблюдение. Иска ми се да бъда по-дейна, по-жизнена, по-борбена. Иска ми се да бъда повече... нещо. Сега съм повече нищо.
Шопен. И спокойствие. И мир. Много обич. И малко тъга.
Но всичко е наред. Аз съм тук и съм жива. И все още имам шанс да се променя, да се превърна в това, което искам. Да бъда... нещо.
Свивам се на дивана. Малко ми е студено. Свещта догаря. Гледам как пламъка се полюшва насам-натам, после за последно се изправя и бавно угасва.
Дим. Шопен. Тъмнина. Мирише на сантименталност.
Лека нощ, любими същества! Аз още не съм умрела.