...."и ако мойте стихове намериш...
чети и...нищо.
само се усмихвай"
1.
..."pazi se mnogo iuli... tozi put naistina 6toto vseki put ti go kazvam... i ti vseki put nqkvo potaini4ku se usmihva6 sqka6 si kroi6 ne6tu...i vseki put ne6tu se slu4va... ama mnogo mnogo se pazi"
She@mail.new
..."a taka vseki pat se usmihvam za6toto... i az ne znam za6to... to poneje ne mi se slu4va da mi go kazvat 4esto... daje nikoi taka ne mi kazva i za towa se usmihvam... priatno e da go 4uvam, kara me da se usmihvam..."
He@mail.new
2.
И наистина така си беше. Всяка тяхна среща,дали на "живо", он-лайн или и-мейл завършваше с така приятното "И да се пазиш много...чу ли.." от нейна страна; а това толкова просто на пръв поглед пожелание го изпълваше с непонятна и неусещана досега сила, толкова мощна, че би могъл да обърне и планина, ако само пожелае.
3.
Навън вали както никога до сега. Проливен дъжд, все едно не е краят на ноември...
Нещо не е наред обаче... И не само в дъжда... Може би светът в главата на момчето, което пуши до прозореца вече се е пропукал и скоро съвсем ше се разпадне на малки парченца...
4.
А тази вечер всичко беше наред... Видяха се за малко в приятна обстановка на чаша кафе, поговориха, после той я изпрати и... Но тази вечер липсваше нещо... Нещо, което да придаде завършеност на срещата... Тази вечер нямаше "Пази се"... А малко след това изчезнаха и мейлите. Няма го вече така радващият и предизвикващ усмивка ред-съобщение в пощата, който уведомява че "имате едно непрочетено писмо."
Само едно, но от нея... Защото всъщност никой друг не му пишеше... Никога.
5.
Все така вали... Изсмуканата до филтър цигара бива задушена в пепелника с едно нервно движение... "Дъждът-роднина на море" помисли си момчето за миг и включи компютъра - неговият най-добър приятел.
"Please wait... Loaing Operation system". Секунда, две... Готово.
Две кликвания по рефлекс и две на иконката за мейла... Име, парола...
Миг напрегнато очакване, придружено с конвулсивно прехапване на долната устна (толкова изранена вече, че нищо не помага)
"Дъждът-роднина на море... Дъждът-роднина на море"... Болезнено се блъска лишената от смисъл фраза из бездните на болният мозък, като в долнопробен психарски филм...
"Нямате непрочетени писма". Най-тъжното изречение на света.
6.
Едно бързо движение и монитора угасва. Най-добрият приятел бива отзован по "Лошият начин" - най-бързият начин. Забраненото Синьо Копче на системната кутия.
Нервно прехапване на злополучната устна: инстинктивно прилагане на вазелин за устни и нова цигара.
Тъмно е. Само огънчето на цигарата се отразява в сивия монитор, като далечна спасителна звезда...
Леден страх... Болка... След всяко натискане на Забраненото Синьо Копче боли все по-малко... А той не иска болката да си иде. Защото какво ще остане след нея? Навярно само едно "Голямо и Празно". По-добре болка отколкото празнота... Болката поне е нещо...
"Искам да спя..." помисли си. "Много искам да спя".
Съблича дрехите си набързо и се свива като ембрион под завивките... На сигурно място... От кога не бе спал? Денонощие? Две? Цяла вечност?
"Някой ден болката ще си иде... Дано само да не е скоро... О, сладка и красива болка"
7.
Дъждът утихва вече и само лекичко тропа по стъклото.
А там, където свършва всичко и започва царството на сънищата и илюзиите, бавно се влачи последна (може би) мисъл...
"Дъждът... Роднина на море... На море... А капките, които валят от очите ми, те... Те роднина ли са на море? Едва ли... То морето - не е горчиво,нали...? Не е..."