Защо оставам нощем с луната
и погледът ми гладно я пронизва
и търси все очите и да види
и да получи нейната усмивка?!
Как ме привлича дълго да я гледам,
да я обхождам с очи и мисли
и как онази тайнственост, мистичност
с годините не се е разпиляла?!
Чета луната - вечната загадка,
енигма, кръстословица без думи
и всяка вечер тя ни предизвиква
да я решим, да стигнем до ядрото,
да бъдем сякаш нереални, вечни,
в безвремието да се полюлеем
и онова усещане за слятост
с вселенското начало и мечтата
да можем за секунда да забравим,
че има точно време, а и място,
в което се намираме, живеем.
Зове ни, непрекъснато ни вика
да се стремим към нея и звездите
и погледни, отново кръглолика
над нас луната се усмихва!