автор: ipalam

Когато аз изучавах тайните на поетическото изкуство, моят учител наблягаше предимно на моята нравственост.
Изискваше от мен да бъда честен, храбър, благороден, упорит... Само от време на време ми отваряше очите за същността на някои думи и аз, макар бавно и мъчително, започнах да схващам, че Едит Пиаф, например, и Едита Пиеха не е едно и също, макар и двете да са певици. Научи ме още да правя разлика между нашенското "Айде, олън!" и чуждоземското Уди Алън. Учителят ми казваше също, че едно е Анри Кулев, друго Ани Крулева и съвсем друго Иван Кулеков. Но много скоро и тези уроци ми омръзнаха. Един ден се обърнах към него: "Учителю, мисля, че вече постигнах оная степен на нравствена чистота, която е необходима за ранга на поет с моето име." "Постигнал си - дренки! - изтърва леко нервите си учителят. - А защо изпревари онзи куция гражданин на "Раковска", знаеш ли какво си помисли той зад гърба ти: "Ето го, видя един куц човек на улицата и го изпревари най-безцеремонно. Като е толкова дявол, защо не изпревари някой млад и здрав като него? Защото не му стиска. Тоя и на олимпийските игри ще се мушне да се състезава в категорията на инвалидите, и естествено, че ще спечели медал". "Учителю, викам му, винаги ще намериш начин да ме поставиш на колене! Кажи ми как да го постигам и аз, открехни ме на тоя номер, умолявам те!" Учителят ми се почеса нервно по врата. Знаех, че не го сърбеше, но той се почесваше винаги на едно и също място, преди да каже нещо изключително мъдро. "Ще те открехна - каза - но тук залогът е много голям. Не знам дали си готов да го направиш." "Готов съм! - отговорих, без да се замислям. - Какъвто и да е залогът, готов съм да заплатя, само ми открий тайната!" "Трябва да се лишиш от едното си око!"- каза. Той беше толкова уверен, че няма да го направя, че дори не ме погледна. Без окото ми да трепне, бръкнах с костеливите си пръсти, изтръгнах лявото си око и с окървавена ръка го поставих пред него: "Казвай!"
Учителят ми отново се почеса там, където не го сърби, и меко каза:
"Номерът е да гледаш с двете очи!"

И така, опипайте нежно очите си, вижте дали са на мястото си, ако са ви събрани или раздалечени, понаместете ги, защо започваме

ВТОРИ УРОК
Как се правят стихове

СЪЩНОСТ
(Тайните на поетическото изкуство)

Вие безспорно сте поет (поетеса), макар и не съвсем безспорен. Защото поне двама души от най-близките ви неведнъж са се счепквали за това кой от тях повече ви вдъхновява. Сигурен съм, че един ден най-малко два града ще спорят за вас, както е при Омир.
Ако пожелаете да си спомните, в първия ни урок времето беше слънчево, подухваше тънък морски бриз и само някакви селянки, плетящи неуморно чорапи на плажа, говореха нелепо за дъжд. Във втория ни урок заваля като при Валери Петров, и то не за друго, а за да предизвика чистачките на старата волга да кажат своето категорично "не".
В този урок обаче дъждът вали като из ведро.
И понеже сте безспорно поет, сигурно сте виждали онази картина, дори може би я имате (репродукция, разбира се) на стената, която изобразява един ъгъл от таванската стаичка на поета. Навън вали проливен дъжд, от капандурата тече направо в кревата му, той е привързал нескопосно един чадър под капандурата, полегнал е и цялото му внимание е погълнато от творческия акт. На дървеното таблото на старовремския му креват се виждат множество, направени с ножче чертички, говорещи за неговите палави среднощни игри и нетворчески актове с не една и две музи. Една от чертичките е изрязана значително по-дълбоко от останалите. Явно това е чертичката на музата, която го е обсебила за дълго и вероятно му е родила вече поне две деца. Но какво съчинява поетът?

Проклето време! Все вали
и по стъклото сълзи светят.
От дъждовете ме боли,
а уж обичам дъждовете.

Би трябвало да съм на път -
да се разпръсна из безкрая.
Но овладява ме духът
на тясната таванска стая.

Креват, корито за пране
и в него - двамата ми сина.
Бутилка вино (каберне),
от Пенчо някаква картина.

Часовник, грамофон, афиш
и книги, книги, книги, книги,
и аз - отровен от лъжи,
от всепоглъщащи интриги...

Потрепва тънкото перде.
Зад него в транс скимти капчука.
Вратата пита - накъде? -
сега си нужен тука. Тука!

Казах ли ви накъде отива работата. Е, не можах да опиша цялата таванска обстановка на нашия поет, но поне дотук бях абсолютно прав. Сега ще ви кажа още нещо: афишът, за който споменава поета, е изработен от една кооперация на слепите и е спомен-реликва от първото му и единствено литературно четене. Грамофонът му е почти от времето на откривателя Томас Едисон, навива се с една манивела и е оборудван с дузина плочи от любимия му изпълнител на стари градски песни Аспарух Лешников. По-интересна е биографията на часовника, и аз съм почти сигурен, че именно затова поетът започва четвъртия катрен точно с него. Този часовник е един обикновен китайски будилник, от тези, дето тиктакат от ден до пладне и дето ги продават по битаците на килограм за левче. Но за нашия поет е от изключително значение, понеже му е награда. Първата награда в живота му. Мислите, че е награда за поезията му - не, нищо подобно. Наградата беше за избити мухи. На времето нашият поет беше такъв безпощаден ловец на мухи, че ако се бе родил някъде из страната на неограничените възможности, то Ърскин Колдуел нямаше да може да напише "Муха в ковчега", нито пък днес щяхме да сме чули нещо за "Повелителят на мухите" - по простата причина, че мухата нямаше да я има. Но той имаше нещастието да се роди в едно загубено село, в България, а като капак на всичко в същото загубено село и по същото време се бе родил и днешния лидер на канесебето д-р Желязко Христов. Те дори са и малко нещо роднини - както се знае, в едно село, особено ако е загубено, всичките му жители са роднини. И тогава в селското училище обявиха акция за избиване на мухите. Всички ученици, като един, се обърнаха към бъдещия поет и слабостта, която почувстваха в коленете, показваше, че те нямат никакъв шанс пред знаменития мухоловец. На бъдещият хирург и синдикален лидер никой не обърна внимание. Когато акцията приключи, нашият човек гордо извади от пазвата си две кибритени кутийки с избити мухи. В ония времена още не беше прието на кибритените кутийки да се изобразяват скромните ликове на безбройните фолк-певици, пък и те не бяха толкова много, но все пак ги имаше, на неговите кутийки бе изобразен похода на босите работници от кибритената фабрика в Костенец до София през не знам си коя година.. И понеже нямаше нито една муха, убита с кожена палка, а всички бяха уловени, както с гордост заявяваше самият поет - ей с тая ръка! - щом отвори кутийките, две мухи излетяха от едната кутийка. Изброиха останалите - 147 в едната кутийка и 145 в другата. Бъдещият поет вече усещаше сладникавия вкус на победата, когато запъхтян дотича Желязко Христов и постави пред комисията не две, не три, а пет кибритени кутийки с мухи. На тези кутийки нямаше боси стачкуващи работници, те бяха украсени с червени сърп и чук. Е, не бяха така пълни, но когато ги преброиха, мухите излязоха 350. Дори имаше една конска между тях. Бъдещият доктор я отдели внимателно от другите и претенциозно заяви, че - видите ли - тая, конската, трябва да се брои за две. Никой не разбра как стана всичко това, но бъдещият поет се досети: бъдещият хирург и профсъюзен лидер още тогава бе заиграл нечестно. И безскрупулно: родителите на Желязко бяха някакви писари из селските канцелариите. Те от своя страна бяха мобилизирали цялото канцеларско войнство, което и без туй нямаше друга работа; освен това те разполагаха с мухоловки, с препарати за растителна защита, както се казва, целият арсенал от съвременни бойни отровни вещества беше в техни ръце. И не се поколебаха да го използват само и само синчето им да излезе с едни гърди пред поета. Желязко Христов получи голямата награда - ръчен часовник, съветски, херметик и противоударен, пылевлагонепроницаемый и противоударный, както пишеше на капачката му, а на нашият човек дадоха този китайски боклук - по-скоро като подигравка, отколкото като награда. Сега Желязко щеше да посяга с лявата си ръка, винаги с лявата, за да се вижда часовника му, към ефирните блузки на най-хубавите момичета, уж да премахне някоя прашинка, те щяха да възкликват престорено - уау, уау! - какъв хубав часовник! А той гордо щеше да казва, че му е награда от училището, без да споменава, разбира се, че наградата е за изтребените така жестоко и по толкова нечестен начин мухи. И този проклет китайски будилник поета държеше винаги на масата, пред себе си, за да му напомня, че е обречен да води дълга и изтощителна битка с Доктор-Желязко-Христовците по света. Нещо повече - поета полагаше изключителни грижи за часовника, носеше го редовно на един арменец-часовникар, да го почиства и вярваше така дълбоко, както може да вярва само един поет, че един ден точно този часовник ще отброи края на шарлатаниите на Доктор-Желязко-Христовците. Ето защо той отреди такова видно място на един нищо и никакъв на пръв поглед часовник в знаменития си стих.
Историята със следващите два стиха от този катрен е далеч-далеч по-драматична, но ако така подробно се спираме на всичко, което безспорно заслужава внимание, урокът ни няма да свърши докато влезем в Европейския съюз. Затова ви предлагам да попретупаме материала, защото наистина е обемист, макар и безкрайно интересен.
Все пак ще ви върна малко назад, за да доизясним картината. Креватът е същия, като по-гореописания, с чертичките. Да не мислите, че тези чертички са останали незабелязани от обсебилата го муза. На въпросът й, изпълнен с безкрайно подозрение, поетът спокойно отговори: "Това е план. Тези чертички са децата, които ние двамата с теб ще си направим на ей това легло. Красиви като теб и умни като мен. Ще си ги отгледаме и възпитаме... На това място мисълта му леко се отмести към знаменитата сцена на Омир "Прощаването на Хектор с Андромаха" и от дълбините на душата му се откърти онзи извечен бащин копнеж, който може да бъде изречен само и единствено в хекзаметър: "Нека утре троянци да ахнат: Тоя надмина баща си!" Музата не го чу. Тя се тревожеше за друго: "Как се раждат толкова много деца, и как се отглеждат с тези мижави хонорари и с тези още по-мижави детски надбавки!"
Един Господ знае с какво толкова го вдъхновяваше тази прагматична до степен на меркантилност жена. Е, да, от една страна, тя имаше невероятни физически дадености. Изглежда Господ бе поработил с истинско вдъхновение над нея. Но и той имаше пропуски. Май не му е стигнал дъхът.
Независимо, че на Господ не му е стигнал дъхът, ние стигнахме до бутилката вино (каберне). Къде ще намерите бутилка с вино в тавана на един поет като нашия! Естествено, че това не е бутилка вино, а бутилка от вино - само бутилката, с етикета на нея. Избягвайки тавтологичното натрупване (бутилка "от" вино) и ("от" Пенчо някаква картина), поетът леко е изместил смисъла. Но за сметка на това погледнете ритъма. Брилянтен! Този четиристъпен ямб, това майсторско "пирихиране" (олекотяване) на стъпката, тези звънтящи като песен на чучулига римувани клаузули! Да не допуснеш, че толкова много тъга е спотаена зад тях. Но да се върнем още малко при бутилката от каберне. Това вино бе изпито от нашия поет и художника Пенчо Паскалев, наречен от поета така свойски "Пенчо", по време на един изключително интересен разговор между двамата на тема: "Лаокоон или за границата между живописта и поезията". Всъщност тогава се изпиха множество бутилки с каберне, но тази я изпиха в описаната вече таванска стаичка, довършвайки си разговора. Ако трябва да сме справедливи докрай, нека да признаем, че нито единия, нито другия не бе виждал известната скулптурна композиция. Нито пък бяха чели нещо от Лесинг. Както впрочем и аз. Каквото е било - било. Да продължим нататък:
Ха! - нашият поет и той казва същото:

Каквото е било - било.
Но този въздух ще ме смачка!
Поглеждам мокрото стъкло,
стрехата - стара оплаквачка...

И в този миг, и в този час
се чувствам тройно отговорен
и търся своя верен глас,
със който трябва да говоря.

Какъв ти говор! Трябва вик!
И не рекламен, не витринен.
А да плющи като камшик
и да боли, отдето мине.

Сред пукотевици и дим,
сред търкане на колелета
нима не е необходим -
и яростен, и безфалцетен.

Точно тук е мястото, на което трябва да спрем, да отпием - кой глътка въздух, кой водка, кой нещо друго и да осмислим, колкото можем, станалото.

След което ще продължим, надявам се.