автор: pisana

За ролята на оплаквачките в нашия свят при настъпване смърт на някой близък , любим, не толкова близък и не особено любим човек. Е все пак е човек, а и да не е си остава живо същество, което по една или друга причина е оставило отпечатък в нашето съзнание.
. Дори и с досада понякога установяваме, че дори и този вариант на отношение понякога ще ни липсва. Може би в такива моменти надвива личното чувство на страх от неизвестността за душата или просто ужаса от очакването на физическите закони, който ще последват. Е и при мен е така, скръбта и болката ме заливат само при мисълта, че някой, някъде изпуска последната глътка въздух в която е събрал цялата душа отразена в разбиранията му за живота и дълг примесен с любов и какво ли още не. Любопитството и жаждата за знание и мен ме отведе при всички видове литература, която бих могла спокойно и разбираемо да прочета. Тук обаче темата ми е друга. Желанието ми да разкажа за малка група от хора, който припечелват или просто помагат за отпускане закоравелите души на уж по коравосърдечни хора. Да понякога това, че осъзнаваш невъзможността да промениш събитията се приема по този начин. Няма да обяснявам за хората, който не обичат да показват болката и страданията си. Хора различни, нрави не винаги разбираеми, но въпреки всичко болката е еднаква само начините на показването и е различен. Ужас, срамота и позор. Кой ли ми даде лист и химикал, че и свобода да описвам точно тези видени и усетени от всички дела, но премълчани и изплакани върху свещичка в ръце, събрала понякога и не действителни думи относно покойника. Ех младост , ех невинност сега разбирам какво е искала да каже баба ми преди да затвори за винаги очи. "Вместо да плачем да си попеем нейните песни." Защо плаках ли? От болка, защото ме уредиха с два шамара та да ми замръзне в тъжна гримаса усмивката. Ами смях се от сърце, не защото съм истеричка, а просто от не свързаните и не отговарящи за ситуацията думи на въпросните дами, иначе добри и съвестни жени. Ами то казват повтарят, но човек въпреки че живее в общество не е длъжен и да разказва душевните си терзания на всички я . Виене и проплакване със сухи очи на моменти звучи така.
-Ауууу….какви дълги и гъсти коси имаше и как ги плетеше без да им поставя ластик на края.
Тук пада клатене на ляво - дясно и подпиране на покритата с черна забрадка коса за да не би артистично да захване скубане и рошене за по -голяма убедителност.
-Ах,ах,ах….мъка, мъка…..аууууу стани мо, виж мо сестрице унуците ти какви хубави цветя ти носят. Аууууу, въх, въх на кого ни остави сестрице( едва ли се познават с покойната) с кого ще обсъждаме високите цени , липсата на работа. Хлипане, виене и възхвали и мъка изплакана от факта, че горката не доизгледала оставащите 200 и не знам си колко серии от любимата сага.(иначе жената си беше сляпа). След като волю, неволю изслушаш последните двадесет серии и от не май къде се изкажат случки, който биха могли спокойно да бъдат изплакани за всяка възможна жена родила и изгледала деца. Но моля ви, как да не съм благодарна на тези жени избрали си моето име и за да го запомнят или да се порадват на произношението му наричат с него всяка моя роднина от женски пол, като убедително потвърждават че това е баш любимата внучка.Тук на ухо мога да ви разкажа за всичките болежки и сърбежки на ревачките. И как да не съм изпълнителна и послушна, когато ме пратят да пойскам поредната дискретна бутилчица силна ракия. Ми то, ако не е тя ще им се пръснат сърчицата от мъка а и може да объркат имената ,ау срамота. И аз си поплаках , но скрита в избата от обида , че традициите ни понякога убиват истинските чувства, който напират в нас.
Кога изядох двата шамара ли?
Ами на излизане от стаята да сменя поредното дискретно шише и дочух нареждане , вайкане и проплакване , лека да бъдела пръста на покойната и да не се притеснявала за дядо ми , че те като вдовички познавали самотата и нямало да го оставят гладен, неопран и самотен.
Аууу мъка, мъка майка ми такива шамари ми завъртя, че с единия ми размести долната челюст, а с другия я върна на мястото и. Много мляко и сокове изпих със сламка но се научих да уважавам чуждото мнение и да се грижа за собствената си душичка. Нищо не казвам дори и сега след години, когато я гледам как след работа бърза да занесе ядене на дядо, да го изпере и да му отдели малко време и внимание защото и той душа носи. А въпросните дами с обещания и мъка вият , пеят навярно над друго тяло, а после доволно и пререравайки си споделят- хубава работа свършихме днеска.